може би беше екземпляр от известната порода „Луди убийци“, от които се страхуваха всички, даже и притежателите им.
Никой не беше предупредил Харолд за добермана. Не му се искаше да убива още едно куче. А трябваше да вземе предвид и факта, че на тъмно трудно се стреля точно дори и с инфрачервени очила.
Доберманът се приближи и го подуши. След това издаде някакъв слаб гърлен звук подобно на автор, който се опитва да си събере мислите, и легна в краката на Харолд.
Едва по-късно Харолд научи, че кучето принадлежи на Фериа, а не на Лувейн и че Фериа му е подал командата да не убива влезлите през нощта, но в духа на киселото си настроение е забравил да уведоми Харолд. Типична безсмислена селска шега.
Фериа бе обезвредил кучето си не от любов към Харолд, а защото така повеляваше законът. Висшият съд на Ловния свят наскоро бе постановил, че предателството на едно човешко същество не бива да бъде анулирано от верността на животното, притежавано от него и дадено под наем на друго лице.
Харолд заобиколи отпуснатото животно и прекоси дневната. С помощта на инфрачервените очила той успя да избегне всевъзможните неустойчиви масички, отрупани с дреболии, които евентуално можеха да вдигнат шум. Той мина на пръсти край кънките на Лувейн, захвърлени небрежно на пода. Тънки като игла лъчи светлина от лампите по тавана проблясваха и се отразяваха със синя светлина по пистолета в ръката му. Въздухът беше топъл и в него слабо се носеха миризмите на печено говеждо, йоркширски пудинг и хавански пури, уханията на приятно гости. Пред него бе вратата на спалнята на Лувейн.
Харолд извади специалния магнетичен пропуск, набавен от Олбъни, и много внимателно го пъхна в процепа на дръжката на вратата. Чу се едва доловим звук, нещо между леко прещракване и тупване. Харолд си прошепна древната молитва на Ловците под нос: „Тук свършва нищото“, и се вмъкна в стаята.
През очилата си различи леглото в единия край на стаята. И тъмното очертание в него. Той насочи пистолета. Пръстът му се намести на спусъка. И в този момент светлините се запалиха.
46
Сега вече Харолд видя, че тъмното очертание в леглото на Лувейн представляваше старият му спален чувал, натъпкан с тениски. Самият Лувейн седеше в удобно кресло на няколко крачки зад гърба на Харолд.
— Без внезапни движения, приятелче — обади се Лувейн. — Под прицела си на полуавтоматичния ми двадесеткалибров „Ремингтън“, точно копие на модел 1100. Зареден е със заряд 1 унция от №8 и 11,5 зърна барут, а използвам и двете цеви.
— Защо ми казваш всичко това? — попита Харолд.
— Защото искам да осъзнаеш, че и при най-малкото необмислено движение ще те размажа по стените.
— Стените са си твои — каза Харолд.
— Ще повикам да ми ги пребоядисат. — Но се виждаше, че идеята не му се нрави.
— Предполагам, че искаш да пусна оръжието — попита Харолд.
— Не, нищо подобно. Как иначе бих могъл да те убия, ако нямаш оръжие в ръката си? Всъщност, ако се опиташ да пуснеш този револвер, ще си получиш порцията.
— А какво ще направиш, ако не пусна оръжието?
— Пак ще те застрелям — отвърна Лувейн. — Искам да кажа, това е целта на занятието, нали? Но първо ще позлорадствам.
Харолд размисли върху думите му методично както винаги.
— Добре — каза той накрая, — предполагам, че имаш право.
— Но аз не мога да злорадствам както трябва, ако не виждам лицето ти. Обърни се бавно и дръж оръжието си насочено към пода.
Харолд се завъртя по описания начин. Лувейн беше облечен в бял копринен халат с избродирани преплетени китайски дракони. Имаше вид на човек, който се чувства удобно и доволен от себе си, седнал в спалнята си с пушка, насочена към корема на някой неканен гост.
— Аз планирах всичко това — каза Лувейн. — Сузър ми помогна, но само в подробностите. Замисълът бе изцяло мой — да накарам Фут да продаде моята собствена Карта за предателство на оня глупак Олбъни, да те подмамя тук и да наглася алармената система на фалшива тревога, така че да можеш да стигнеш до спалнята ми. Истината е, че нямаше никакъв шанс срещу мен. Защото съм умен. Признай, че е така, Харолд, ти най-добре би трябвало да го знаеш. Не съм ли умен?
— Да, умен си — каза Харолд. Никога не отказваше да похвали някого, ако похвалата бе заслужена. — Поздравления, Лувейн.
— Благодаря — отвърна Лувейн.
Настъпи кратко неудобно мълчание. После Лувейн каза:
— Трудно е, да знаеш.
— Кое?
— Да те убия по този начин. Докато просто така си стоиш тук. Не можеш ли някак си да ме провокираш?
— Не искаш ли малко прекалено много? — каза Харолд.
— Да, предполагам, че е така. Виж, имаш ли нещо против да изключиш проклетия хамелеонов костюм? Обърква цветовите стойности, очите ме заболяха от него.
Харолд изключи хамелеоновия костюм и смъкна ципа отпред. Тая щуротия беше направо задушаващо тясна, а оптичното влакно хич не го бива да попива потта.
— Е, добре — подхвана Лувейн, — струва ми се, че е време. Лоша работа. Някак си се привързах към теб, Харолд, по един особен начин.
Той вдигна оръжието. Харолд впери поглед в него.
— Моля те, не ме гледай така — каза Лувейн.
Харолд затвори очи.
— Не, и така не става.
Харолд отново отвори очи.
— Истината е, че никого не съм убивал така. При всичките ми други убийства винаги е имало много търчане напред-назад. Нали знаеш какво искам да кажа.
— Мога да си представя — помогна му Харолд.
— Тая наистина няма да я бъде — каза Лувейн. — Виж, защо не отвориш прозореца и не хукнеш да спасяваш живота си?
— А ти какво ще правиш?
— Ще изчакам една-две секунди и ще те застрелям с пушката.
— Така и мислех — каза Харолд. Хрумна му, че може би ще успее да изстреля един куршум, преди Лувейн да е стрелял с пушката. С малко късмет можеше да постигне реми — и двамата щяха да бъдат мъртви. Нещо не му звучеше много добре.
Той прекоси стаята и седна на леглото на Лувейн. Разчиташе, че на Лувейн няма да му се иска да го застреля така, та после да трябва сам да сменя чаршафите, понеже слугите си бяха отишли вкъщи за през нощта.
— Добре — приключи Лувейн, — последно злорадстване и после наистина ще трябва да приключа с теб, дори и да се наложи да спя в стаята за гости.
Значи и този последен слаб шанс му бе отнет! Харолд се напрегна в очакване на някое моментно невнимание от страна на Лувейн, което да му даде възможност да измъкне оръжието си и да стреля.
В този момент стаята бе залята от ослепителна светлина и оглушителен шум. Изненадан, Харолд се претърколи по гръб на леглото и скочи от другата му страна. Лувейн стреля както винаги по-високо от целта и улучи една от лампите на тавана. На долния етаж доберманът се давеше от лай. Въздухът замириса на печено говеждо и кордит.
Следващото, което Харолд чу, бе глас от мегафон, многократно усилен от високоговорителите.
— Ей, вие там! — каза гласът с мегафона. — Това е официално съобщение! Веднага спрете
