Робърт Шекли
Заразоносителят
Едуард Екс се събуди, прозя се и се протегна. Погледна накриво слънчевата светлина, която се лееше през отворената източна стена на едностайния му апартамент, и повика дрехите си.
Те не му се подчиниха! Екс окончателно се събуди и повтори заповедта си, но вратата на гардероба не се отвори и дрехите не се помръдваха. Сериозно разтревожен, той скочи от леглото. Пак започна да формулира менталната команда, но спря. Не бива да се поддава на паниката. Щом дрехите не му се подчиняват, значи е виновно полусъненото му съзнание.
Бавно се обърна към източната стена. Отворил я беше през нощта. Спря пред нея на границата, където свършваше подът, и се загледа към града.
Беше още рано. Млекарите вече разнасяха млякото и го оставяха на терасите. Мъж във вечерно облекло прелетя наблизо като ранена птица. Пиян е, реши Екс, наблюдавайки несигурната му левитация. Мъжът се наклони, опитвайки се да избегне млекаря, и падна от половин метър височина. Като по чудо запази равновесие, тръсна глава и продължи пеш.
Екс се ухили, гледайки го как плете крака по улицата. Там ще бъде по-безопасно за него. Никой, освен Нормалните и пси-хората, тръгнали да се поразходят по някаква своя причина, не използва улиците. Но да левитира в такова състояние… Или ще го притисне телепортационен парашут, или ще си счупи врата между сградите.
Покрай прозореца прелетя вестникопродавец. От джоба на бедрото му се подаваха защитни очила. Момчето успокои дишането си и излетя към къщата, построена на покрива на двадесететажен небостъргач.
Собствена къща, помисли си Екс, това се нарича живот!Той живееше на четвъртия етаж в толкова стара сграда, че в нея имаше дори стълбище и асансьор. Но когато завърши университета „Микровски“… когато получи степен…
Ала сега не беше време да мечтае. Мистър Сплен не обичаше закъсненията, а работата му в магазина му даваше възможност да продължава учението си.
Отвори гардероба и се облече. После съвсем спокойно заповяда на леглото да се оправи. Одеялото се повдигна и падна обратно. Екс сърдито повтори командата. Чаршафите бавно се опънаха, одеялата мързеливо се плъзнаха на мястото си. Възглавницата обаче не желаеше да помръдне.
След петата заповед тя се намърда на мястото си. Оправянето на леглото продължи пет минути. Обикновено тази операция му отнемаше не повече от секунда.
Една ужасна мисъл разтърси Екс, коленете му омекнаха. Той не беше в състояние да управлява и най- простата телепортация! Това беше болест.
Но защо? Как е започнала? Не е изпитвал никакво необичайно напрежение, не си е блъскал главата над безнадеждни проблеми. Едва беше започнал да живее — та той е само на двадесет и шест! Занятията в университета вървяха успешно. Главният му показател бе в първата десетица, а показателят на възприемчивостта — на най-високото ниво според Спящия. Защо именно на него му се случи да хване последната останала на Земята болест?
— Да бъда проклет, ако се чувствам зле — каза високо Екс и изтри потта от лицето си.
Бързо заповяда на стената да се затвори — и тя го направи! С мислена команда пусна чешмата, левитира чаша, напълни я и я докара до себе си, без да падне нито капка.
— Временно блокиране — реши той, — флуктуация. Може би просто съм преуморен. Повече контакти, това ми е необходимо.
Отпрати чашата, любувайки се на плъзгането й по въздуха и на слънчевите проблясъци по ръбовете й.
— Аз съм толкова добре, както и вчера — каза си Екс.
Чашата падна и се счупи.
— Просто временно състояние — измисли си той ново оправдание. Разбира се, трябва да отиде на проверка в Службата за пси-здраве. Щом пси-възможностите ти са нарушени — не се бави! Върви и се провери.
Но агентите на службата са нервни момчета. Ако им попадне пред очите, гарантирани са му няколко години лечение в единична стая. И всичко е заради безопасността.
Това ще бъде краят му. Екстраверт във висша степен, Екс разбираше, че никога не ще издържи затворен сам в стая. Това напълно ще унищожи неговите пси-възможности.
— Тъпанари! — изруга той, отиде до отварящата се стена, погледна надолу, напрегна се и скочи. За един ужасен миг му се стори, че е изгубил дори основите на изкуството за левитиране. Наложи си да се стегне и полетя към магазина на мистър Сплен. Летеше, олюлявайки се като ранена птица.
Щабът на Службата за пси-здраве се намираше на осемстотин и третия етаж на бръмчаща като кошер сграда. Куриери долитаха и излитаха през огромните прозорци, прелитаха през стаята и хвърляха отчетите си на приемното бюро. Други отчети се телепатираха, записвани от девойки-чиновнички с телепатична чувствителност трети клас. Образците се телепортираха през прозорците. Слабичка пси-девойка четвърти клас събираше напечатаните листове и ги левитираше през стаята към деловодителите.
Смеейки се, през прозореца влетяха трима куриери. Прелитайки през стаята, единият закачи купчина отчети.
— Защо сте толкова невнимателен? — сърдито попита девойката четвърти клас. Документите й изпопадаха на пода и тя трябваше да ги левитира обратно.
— Извинявай, сладичко — куриерът пусна отчета на масата, намигна й, направи кръг под тавана и излетя през прозореца.
— Нерви! — измърка девойката, гледайки след него. Оставените без надзор листове пак започнаха да се разпиляват.
Крайният продукт от цялата тази дейност се извисяваше върху черното бюро на старши офицера от службата Пол Марин.
— Да не би нещо да не е наред, шефе?
Марин вдигна очи към асистента си Джо Лефърт и кимна. Мълчаливо му подаде пет регистрационни картончета. Това бяха съобщения за заболяване.
— Джун Мартинели, сервитьорка в „Сребърната крава“, Бродуей 4543. Наблюдения: нарушаване на пси-моторните функции. Диагноза: силна загуба на самоувереност. Заразителна. Под карантина за неопределено време.
И другите бяха за същото.
— Малко са — каза Лефърт.
Още една купчинка картончета падна на черното бюро. Марин ги прегледа апатично.
— Още шест. — Обърна се към голямата карта на Ню Йорк зад гърба му и с карфици отбеляза новите точки.
Не беше необходимо да казва нещо на Лефърт. Дори без да е насочена, мисълта му бе достатъчно силна, за да я улови Марин: „ЕПИДЕМИЯ!“
— Не го казвай на никого — прошепна Марин. Отиде до бюрото си, размишлявайки какво означават единадесет случая за един ден, щом обикновено нормата е един на седмица.
— Събери всички възможни сведения за тези хора. — Марин връчи на Лефърт регистрационните картончета. — Трябва ми списък с кого са били в контакт през последните две седмици. И без излишен шум.
Лефърт побърза да излезе.
Марин изчака малко, сетне изпрати телепатично повикване до Крандъл, шеф на проекта на Спящия. Обикновено подобни послания минаваха през група телепатично чувствителни девойки. Но Марин притежаваше невероятно силни пси-възможности. Освен това той и Крандъл имаха много добра синхронизация след дългогодишната им съвместна работа.
— Какво се е случило? — попита Крандъл. Придружаващият идентифициращ образ съдържаше всички,
