ДОЙКАТА
Пролял и още как! Да, той! Той точно!
ЖУЛИЕТА
О, зъб на зла змия зад цъфнал храст!
Ужасен дракон в златна пещера!
Злодей чаровен! Адски херувим!
Овчица с вълчи зъби! Хищен ястреб
с пера на гълъб! Всичко най-презряно
под облика на всичко най-красиво!
Какъв изглеждаше — какъв си бил!
почтен подлец! Светец със пъклен дух!
С какво ще пълниш ада си, природо,
щом дяволските духове заселваш
във рая на такава дивна плът?
Кога тъй грозно слово е било
обвито в тъй изящна подвързия?
Как може подлостта да обитава
такъв дворец?
ДОЙКАТА
В мъжете не търси
ни чест, ни съвест! Всички до един са
двуличници, измамници, лъжци!
Къде е моят Пиетро? Дай да сръбна!
Ох, тези скърби ще ме състарят!
Позор и срам за твоя хубостник!
ЖУЛИЕТА
Да ти излезе пришка на езика!
Съпругът ми не е роден за срам.
Срамът срамува се да се покаже
върху челото му, защото то е
престол, на който би могла да бъде
миропомазана честта, едничка
кралица на вселената! И аз,
див звяр, охулих го!
ДОЙКАТА
Добре, хвали
човека, който е за теб убиец
на братовчед ти!
ЖУЛИЕТА
А какво? Да черня
човека, който е за мен съпруг
пред Бога и света? О, господарю,
кой бедното ти име ще погали,
щом аз, жена ти, го разкъсах тъй
три часа подир сватбата? Защо,
кръвнико, си погубил братовчед ми?
Но той, кръвникът, би погубил теб!
Къде сте рукнали, сълзи-глупачки!
Назад към своите извори! Вий дан сте
на мъката — защо сте се завтекли
към радостта ми? Жив е моят мъж,
когото братовчед ми би убил;
и мъртъв — братовчед ми, който би
убил мъжа ми. Значи, всичко в ред е.
Защо тогава плача? Помня, помня!
По-зла от новината за Тибалт
една-едничка дума ме уби!
О, как бих искала да я забравя,
но тя впечатана е в паметта ми,
подобно пъклен грях във гузна съвест:
„Тибалт е мъртъв, а Ромео — пратен
в изгнание!“ „В изгнание“ — туй само
„в изгнание“ в изгнание изпраща
смъртта на десет хиляди Тибалта!
Тибалтовата смърт ми би донесла
сама не малко скръб, а ако трябва
една беда да иде непременно
с приятелки, за да не й е скучно,
защо подир това „Тибалт е мъртъв“
тя не прибави: „и баща ти също“,
или: „и майка ти“, или направо:
„родителите ти“ — макар и тежка,
туй би била обикновена скръб.
Но след „Тибалт“ това: „Ромео — пратен
в изгнание“ като засада подла,
изскочила и покосила в миг
баща ми, майка ми, Тибалт, Ромео
и Жулиета, всички с един залп!
„Ромео във изгнание“ — о, има
безкрайна гибел, смърт неизброима
във тези думи! Думи нямам аз
такава скръб да изразя на глас!
Къде е татко? Майка ми къде е?
ДОЙКАТА
Където целият ви род жалее
нещастния Тибалт. Да идем там!
ЖУЛИЕТА
Сама върви и с плач трупа му мий!
Като останете без сълзи вий,
все още сълзи аз безкрай ще роня,
защото все в прокуда ще е оня,
