„…Не се учудвай, нито се удивлявай, че те наричам така, защото аз обяснения няма да ти давам!…“
ФАБИАН
И това е добре — законът не може да се хване за нищо.
СЪР ТОБИ
„…Ти посещаваш графиня Оливия и тя се държи пред мен любезно с тебе, но ти лъжеш като разпран, защото аз не те предизвиквам за това, а за друго!…“
ФАБИАН
Кратко и съвършено… безсмислено!
СЪР ТОБИ
„…Ще те изчакам, когато се връщаш, и ако съдбата реши да ме убиеш, тогава…“
ФАБИАН
Добре!
СЪР ТОБИ
„…ти ще ме убиеш като куче и негодник!…“
ФАБИАН
И тука сте на завет от закона. Добре.
СЪР ТОБИ
„…Сбогом и дано бог прости греховете на една от нашите души! Може би той ще ги прости на моята, но аз се надявам на по-добро и затова пази се! Твой приятел или заклет враг според поведението ти. Подпис: Андрю Чикчирик.“
Чудесно! Ако и това не го предизвика, аз ще го следизвикам сам! Отивам да му го предам!
МАРИЯ
Сега му е времето. Той тъкмо беседва с господарката и след малко ще си тръгне.
СЪР ТОБИ
Върви, сър Андрю! Издебни го като пристав при ъгъла на градината. Щом го зърнеш, вади шпагата и ругай зверски, колкото сила имаш, защото често една ужасна ругатня, ревната със страховит глас, доказва по-убедително мъжката смелост от най-смелото дело. Върви!
СЪР АНДРЮ
Ти дай ми да ругая на мене!
СЪР ТОБИ
Няма да го предам, разбира се. От обноските на оня младок си личи, че има развит ум и добро възпитание; службата му между княза и племенницата ми го потвърждава. Такова глупашко писмо няма да изплаши човек като него — той веднага ще подуши, че има работа с тъпак. Не, аз ще му предам предизвикателството устно и ще опиша нашия Чикчирик в такава светлина, че оня — младостта е доверчива — ще си го представи невероятно яростен, ловък, смел и кръвожаден. Двамата тъй ще се изплашат един от друг, че само като се видят отдалече, ще се смразят взаимно като горгони44!
ФАБИАН
Ето го и него с племенницата ви! Да ги изчакаме да се разделят. После ще го настигнем.
СЪР ТОБИ
Тъкмо дотогава ще си съчиня едно по-страхотно предизвикателство.
ОЛИВИЯ
Разкрих се много пред сърце от камък
и чувствувам честта си унизена.
В мен нещо тук осъжда тази слабост,
но тя е силна и се подиграва
на укорите.
ВИОЛА
Знам тези признаци на болестта
от онзи болен, който ме изпраща.
ОЛИВИЯ
Носи от мен туй малко медальонче.
Това е моят образ. Тук съм няма
и няма със слова да ти досаждам.
Не го отблъсквай! Утре пак ела!
Каквото ми поискаш — вън от тез
неща, които влизат във разрез
със честността, — веднага ще го сторя!
ВИОЛА
Тогава дайте своята любов
на господаря ми!
ОЛИВИЯ
Но аз на теб
я дадох вече — няма да е честно!
ВИОЛА
О, аз ще ви простя.
