Гугутка, врана, слънцето, нощта,върхът, морето — всичко туй си ти.Тъй моят поглед, моят взор нелеп,лишен от тебе, вижда само теб.
114
Нима, откакто ме възвеличи,като тщестлавен крал съм упоен?О, или лъжат моите очи,или ти правиш алхимик от мен,та моят взор в чудовища нагледоткрива сходства с тебе, друже мой,и прави ярък тъмния предметв мига, във който спре на него той?Но аз виня очите си в това.Вкуса на своя крал познават теи знаят лицемерните какванапитка кралят ще предпочете.И нека те отрова в нея стрият.От чашата ми първи те ще пият!
115
О, как те лъжех, като писах там:„Не мога да обичам аз по-жарко.“Но не допусках аз, че този пламе можел да гори от туй по-ярко.Но като имах времето пред вид,разколебало клетви и стремления,изменящо закони, в чийто щитсе притъпяват твърдите решения,уверен само в днешния си ден,недоверчив към всеки по-далечен,защо те лъгах: „Тоя порив в мен?Нима той може да е по-сърдечен?“За възрастен аз взех едно дете,а любовта е детство: ще расте.
116
Да не издигам пречки и стенипред брака на сърцата. Обич не етова, което времето мениили със остарелия старее.Любов — това е в бури греещ знак,негаснещ и в мъглите, вечно зримазвезда е тя за бродещия в мрак,чиято стойност е неизмерима.На времето не е играчка тя.И нека то коси със сърп цветятаот нашите чела, страни, уста —тя трае вечно, преко времената.Ако това тъй само ми се струва,ни моят стих, ни обич съществува.
117
Вини ме в туй: че бях скъперник паки пак останах задължен безкрайно.Забравих те, напусках твоя праг,със който съм обвързан всеотдайно.На друг отдавах твоите часове,лишавах те от моята сърдечности тласкан от насрещни ветрове,изчезвах без следа за цяла вечност.На блюдо греховете ми сложии моите неволни грешки; с огледна сторения грях ме накажи.Не ме убивай само с този поглед!Виновен съм. Грехът ми е безмерен.Но той показва колко ти си верен.
118
Вкуса си дразним със горчиви билки,при болест пием същата трева.От болести се пазиме с горчилки,нарочно боледувайки с това.