Сонети

128

Ти свириш. Моя музика си ти.
Под пръстите, акорди нежни взели,
дървото с топъл, с плътен тон трепти
и очароват сложните му трели.
На струните отдава твойта длан,
а не на мене ласките желани.
Ревнувам аз клавишите, без свян
целуващи изящните ти длани.
Клавиш да бъда често съм желал.
Под пръстите ти, дълги и изкусни,
и този къс дърво не би звучал
така щастливо, както тези устни.
Блажен клавиш! Отдай сега без свян
на мен устата, нему свойта длан.

129

Развратен дух в пустиня от безсрамие —
това е поход в действие, това
е мрачно, грубо, яростно желание,
жестоко, алчно, сдържано едва.
Задоволено, то влече презрение;
стремящо се, то все ламти — безспир,
постигащо, намразва с упоение,
измамено, измамващо, без мир.
Безумно и в копнеж, и в обладание
то има, властва, спори за права.
Очаква рай, намира пак страдание,
мечта преди и сън подир това.
Но кой е съумял да не изстрада
това небе, което води в ада.

130

Очите й не са звезди, не може
устата й с корал да се сравнят.
Тя няма бяла като перла кожа,
а гарванови плитки, смугла гръд.
Не бели рози — пищни и богати —
не алени са нейните страни,
ухае тя, но с нежни аромати
едва ли би могла да се сравни.
Страните й не са като жасмини,
не бих сравнил челото й с цветя.
Не знам как шестват нежните богини,
но знам, че стъпва по земята тя
и буди по-сърдечни възхищения
от много други, лъгани в сравнения.

131

Ти притежаваш тиранична власт.
Красива си и затова надменна.
И знаеш, че за сляпата ми страст
ти грееш като перла драгоценна.
Лицето ти — твърди една мълва —
не можело да причини страдание.
Но аз не споря с нея, знам това
от спора с мойто собствено стенание.
И с цел да убедя това сърце
и да отхвърля тези празни басни,
твърдя до сълзи: смуглото лице,
чело, ръце и скули са прекрасни.
Не е бедата в смуглото чело.
Беда е, че сърцето ти е зло.

132

Очите ти обичам. Гледат те
отвергнатия с обич и утеха.
Тъгуват те и болка се чете
във мрака им — жалейна, черна дреха.
И не подхожда първата бразда
на изгрева така на небесата,
и тази ранна, вечерна звезда
едва ли по отива на луната
от този взор на милото лице,