Сонети

Когато в спор със мрачната съдба
си спомня моя минал в скръб живот
и пращам пак молба подир молба
към глухия бездушен небосвод
и хулейки отново своя дял,
да се сменя веднага съм готов
със друг, в стиха по-бърже преуспял,
богат с мечти, поезия, любов —
тогава, спомнил твоето лице,
о, как проклинам тази слабост в мен.
И чучулига — моето сърце
посреща с химни идващия ден.
Със спомена за твоя властен чар
съм по-богат от всеки земен дар.

30

Когато паметта ми призове
на съд из мрака спомена неволен
и губя пак щастливи часове,
от старата си скръб отново болен,
аз, който плач не зная, съм готов
да плача с глас за мъртвите в земята
и пак тъжа над минала любов
и над лица, изтлели в тъмнината.
И вътре в мен един сподавен глас
изрежда мойте загуби смутено.
И пак заплащам твърде скъпо аз
това, което вече е платено.
Но мисълта за тебе, друже мой,
ми връща пак отнетия покой.

31

Във теб аз слушам множество сърца,
чиято смърт бе сякаш дълго явна.
И има в теб отблясък на лица,
забравени, погребани отдавна.
Не малко сълзи горестни пролях
и не едно надгробно казах слово.
Смъртта навреме ме лиши от тях,
но днес във теб се срещаме отново.
Във теб почива не едно лице
и не една любов неповторима.
И те ти връщат моето сърце
и част от мен: една черта любима.
На всички тях във теб, любов, дължа
и само твой, на тях принадлежа.

32

Но ако надживееш този ден,
когато мрак и моя дух обземе,
и си припомниш някой стих от мен,
написан в друго, по-щастливо време,
ще ме сравниш ли с някой нов поет?
О, той ще пише с по-дълбоко чувство,
но ти спаси от обич някой ред
от мойто превъзмогнато изкуство.
Да бях и аз един поникващ цвят
и да растях със тези поколения,
аз щях да бъда в този бъдещ свят
с поетите на нови откровения.
Когато дойдат те и аз съм прах,
цени: сърцето в мен, стила във тях.

33

Следил съм как изгряващите дни
ласкаят с царствен поглед планините.
След туй докосват с устни равнините
и позлатяват бледите вълни.
Но често позволяват небесата
на низшите мъгли да ги осеят,
и те до здрач под слънцето вилнеят,
лишавайки от светлина земята.
И мойто слънце грейна тъй за час,
и то над мен запали утрин ясна.
Но легна нисък облак между нас
и гордата му светлина угасна.
Това не ме изпълва със презрения.