Бурята (Романс)

Излиза.

ПРОСПЕРО

Вий, духове от хълмове, потоци,

гори и езера, и вий, които

с крачета, неоставящи следи,

Нептуна в отлив гоните, а в прилив

от него бягате; вий, леки феи,

от чийто танц подлунен по тревата

остават тези кръгове, които

овците не пасат; вий, дребни елфи,

които, щом настане полунощ,

изскачате и правите да никнат

във мрака гъбите — със ваша помощ

(макар и да сте слаби поотделно)

аз слънцето по пладне съм смрачавал,

насъсквал ветровете своеволни,

подсторвал да воюват с рев и пяна

зеленото море и свода син;

извиквал гръмотевици, разцепвал

дъба на Зевса33 с неговия собствен

небесен клин, разтърсвал канари,

изкоренявал борове и кедри

и правел гробове да се отварят

и будят мъртвите си. Но от свойта

магична мощ аз вече се отказвам:

за сетен път чрез нея ще извикам

таз музика божествена, която

в съгласие с целта ми ще въздейства

на моите пленници, и след това

вълшебната си пръчка аз ще счупя

и скрия вдън земя, а своите книги

ще хвърля във морето, там, където

не може лот моряшки да измери

безкрайната му глъб!

Тържествена музика.

Влизат: Ариел; подир него Алонзо — правещ безумни жестове, — следван от Гонзало; след тях: Себастиан и Антонио — в същото състояние, — следвани от Адриан и Франциско. Всички влизат в кръга, очертан от Просперо, и се вкаменяват по вълшебство.

ПРОСПЕРО

С мелодия тържествена — лекарство

за буйстващите мисли — аз ще влея

спокойствие във мозъка ти, врящ

без полза в твоя череп. Стой на място

по силата на чара ми!… Гонзало,

почтени старче, друже благородни,

очите ми, съчувствайки на твоите,

се пълнят със приятелски сълзи!…

Вълшебството ми бързо се разсейва

и както утрината неусетно

измества мрака нощен, тъй във тях

събудените сетива разпръсват

кълбетата от пушек, помрачили

съзнанието им… О, мой Гонзало,

спасителю мой доблестни и верни

служителю на краля си, за всичко

ще бъдеш ти добре възнаграден!…

Жестоко ти, Алонзо, се отнесе

със мен и дъщеря ми, подпомаган

от своя брат… Това сега те мъчи,

Себастиан!… А ти, мой родни братко,

кръв родна моя, който приласка

тщеславието в себе си, прокудил

роднинство и човечност; ти, ти, който;

замисляше с тогова — и затуй,

Себастиан, ти двойно се терзаеш! —

кралеубийство мерзко — и на тебе,

макар и да си изверг, аз прощавам!…

Разсъдъкът във тях приижда вече

и приливът му скоро ще залее

все още калния и тинест бряг

на мозъците им; а ни един

не ме е зърнал и не би могъл

да ме познае кой съм. Ариел,

иди във пещерата и върни се

със шапката и шпагата ми! Искам

да смъкна таз одежда и пред тях

такъв да се явя, какъвто бях —

милански княз!

Ариел излиза.

Побързай! Още малко,

и волен ще летиш.

Ариел влиза отново и пее, докато помага на Просперо да се преоблече.