— Да — отвърна, извинявайки се Ноел. — В спалнята е.
Капитанът кимна и отиде там.
— Кога трябва да се върнете в Париж? — попита генерал Шайдер.
— Ще ми се да остана колкото може по-дълго. Ще се върнем в понеделник следобед. Така ще имаме два дни.
Капитанът се показа от спалнята.
— Извинете, фройлайн. Как изглежда чантата?
— Голяма кръгла синя кутия — отвърна Ноел и се обърна към генерала. — В нея имам нова рокля, която все още не съм обличала. Пазех я за вас.
Тя бъбреше колкото да прикрие безпокойството си. Капитанът отново влезе в спалнята, но след няколко мига се появи и рече:
— Съжалявам, но не мога да я намеря.
— Оставете на мен. — Ноел влезе в спалнята и започна да търси в шкафовете. — Сигурно тази идиотка, прислужничката, я е прибрала някъде.
Тримата претърсиха всички шкафове в апартамента.
Накрая генералът откри кутията в шкафа в антрето. Вдигна я и каза:
— Май е празна.
Ноел бързо отвори кутията. В нея нямаше нищо.
— О, тази глупачка сигурно е наблъскала красивата ми нова рокля в чантата с другите дрехи. Дано не се развали. — Тя въздъхна отчаяно. — И вие ли имате такива проблеми с прислугата в Германия?
— Мисля, че навсякъде е едно и също — отвърна генерал Шайдер.
Внимателно наблюдаваше Ноел. Тя се държеше странно — говореше твърде много. Жената усети погледа му.
— Карате ме да се чувствам като гимназистка. Не си спомням да съм се вълнувала толкова.
Генерал Шайдер се усмихна. Значи това било! Или тя играеше някаква игра? Ако е така, скоро щеше да разбере. Погледна часовника си.
— Ако не тръгнем, ще пристигнем много късно.
— Готова съм — каза Ноел.
Наум се молеше да са готови и другите.
Когато слязоха във фоайето, там беше портиерът с бледо като вар лице. Ноел се запита дали нещо не се е объркало. Погледна го за някакъв сигнал, за знак, но преди той да й отвърне, генералът я хвана за ръка и я поведе навън.
Лимузината му беше паркирана точно пред вратата. Багажникът беше затворен. Улицата беше пуста. Шофьорът се спусна и отвори задната врата на колата. Ноел се обърна да погледне портиера, но генералът застана пред нея и й попречи. Нарочно ли? Жената хвърли поглед към затворения багажник, но той не й говореше нищо. Щяха да изминат часове, преди да разбере дали планът й е успял, и напрежението щеше да е непоносимо.
— Добре ли сте? — Генерал Шайдер се взираше в нея.
Тя почувства, че нещо не е наред. Трябваше да намери извинение да се върне във фоайето, да остане няколко секунди насаме с портиера. Пресилено се усмихна.
— Току-що си спомних. Ще ми се обади един приятел. Трябва да оставя съобщение…
Генерал Шайдер здраво я стисна за ръката.
— Вече е късно — усмихна се той, — отсега нататък трябва да мислите само за мен.
И я повече към колата. След миг вече бяха на път.
Пет минути, след като лимузината на генерал Шайдер замина, пред сградата изскърцаха спирачките на черен мерцедес и от него изскочиха полковник Мюлер и още двама гестаповци. Полковник Мюлер бързо огледа улицата.
— Заминали са.
Втурнаха се във фоайето и позвъниха на портиера. Той се появи на вратата със стреснато изражение.
— Какво…
Полковник Мюлер го изблъска назад в малкото му жилище.
— Фройлайн Паж! — грубо викна той. — Къде е?
— Тя… тя замина — рече той.
— Знам, глупак такъв! Питах те къде!
Портиерът безпомощно поклати глава.
— Нямам представа, мосю. Зная само, че замина с един офицер.
— Не каза ли къде да я търсят?
— Не, мосю. Мадмоазел Паж не споделя такива неща с мен.
Полковник Мюлер изгледа свирепо стареца и се обърна.
— Не са стигнали далеч — рече той на своите хора. — Свържете се час по-скоро с всички постове по шосетата. Кажете им, че щом пристигне колата на генерал Шайдер, трябва да я задържат и незабавно да ми се обадят!
Поради късния час нямаше голямо движение. Колата на генерал Шайдер зави по западния път, който излизаше от Париж покрай Версай. Минаха през Мант, Вернон, Гайон и след двадесет и пет минути наближиха главния кръстопът, от който тръгваха шосетата за Виши, Хавър и Лазурния бряг.
Ноел имаше чувството, че е станало чудо. Щяха да излязат от Париж, без да ги спрат. Колкото и да бяха педантични, германците не бяха в състояние да проверяват всички пътища, излизащи от града. Точно си го помисли, и от тъмното изникна пост. В средата на пътното платно мигаха червени светлини, а зад тях напряко беше спрян германски военен камион. Отстрани имаше половин дузина германски войници и две френски полицейски коли. Лейтенант от немската армия махна на лимузината да спре и се приближи към шофьора.
— Слез и си покажи документите!
Генерал Шайдер отвори задния прозорец, подаде глава и раздразнено рече:
— Генерал Шайдер. Какво става тук, по дяволите?
Лейтенантът удари токове.
— Извинете, генерале, не знаех, че е вашата кола.
Генералът хвърли поглед към барикадата.
— Какво има?
— Наредено ни е да проверяваме всички превозни средства, напускащи Париж, хер генерал. Всички изходи на града са блокирани.
Генералът се обърна към Ноел.
— Проклето Гестапо. Съжалявам, скъпа.
Ноел почувства, че пребледнява като мъртвец, беше благодарна, че в колата е тъмно. Когато проговори, гласът й беше спокоен.
— Няма значение.
Мислеше за багажника. Ако планът й е успял, Израел Кац беше там и след миг щеше да бъде заловен. А също и тя.
Германецът, лейтенант, се обърна към шофьора.
— Моля, отворете багажника.
— Там е само багажът ни — възропта капитанът. — Лично аз го сложих.
— Съжалявам, капитане. Имам категорична заповед да бъде проверявано всяко превозно средство, излизащо от Париж. Отворете го.
Като мърмореше под нос, шофьорът отвори вратата и тръгна да слиза. Мисълта на Ноел трескаво препускаше. Трябваше да намери начин да ги спре, без да буди подозрения. Шофьорът вече беше слязъл от колата. Нямаше време за губене. Ноел хвърли бърз поглед на генерал Шайдер. Той беше присвил очи и ядосано стискаше устни. Жената се обърна към него и наивно попита:
— Да слизаме ли, Ханс? Ще ни претърсват ли?
Почувства как тялото му се напрегна от гняв.
