сваляни, да кървят и да умират.
— Искам още едно мартини — помоли Катерин.
— Разбира се.
— Кога… кога трябва да заминеш?
Каза го, като че изгаряше от нетърпение да замине. Беше ужасно. Катерин чувстваше как бракът й се разпада. На подиума един певец пееше тихо и монотонно: „Пътешествие до Луната, на крила от паяжина“… „Паяжина — помисли си тя. — Моят брак е от паяжина.“ Този Коул Портър знаеше всичко.
— Имаме доста време, преди да замина — рече Лари.
„Доста време за какво? — горчиво се запита Катерин. — Доста време, за да създадем семейство, да заведем децата на ски във Върмонт, да остареем заедно?“
— Какво искаш да правим тази вечер? — попита я Лари.
„Искам да отидем в болницата, за да ти отрежат един пръст на краката. Или да ти пробият тъпанчето.“ На глас Катерин рече:
— Да се приберем вкъщи и да се любим.
Изпълваше я страстна, отчаяна, настойчива нужда.
Следващите четири седмици се стопиха неусетно. Часовниците препускаха в някакъв кафкиански кошмар, превръщащ дните в часове, часовете в минути, и колкото и невероятно да бе, настъпи последният ден на Лари. Катерин го откара до летището. Той не млъкваше, беше щастлив и весел, тя мълчеше, беше смръщена и нещастна. Последните няколко минути се завъртяха като калейдоскоп… регистрация… бърза прощална целувка… Лари се качи на самолет, който щеше да го отнесе далече от нея… последно махване за сбогом. Катерин стоя и гледа, докато самолетът му се превърна на точица в небето и накрая изчезна. Остана на летището още един час и когато се стъмни, си тръгна към празния апартамент.
През първата година след нападението на Пърл Харбър имаше десет значителни въздушни и морски битки срещу японците. Съюзниците спечелиха едва три, но две от тях бяха решаващи — Мидуей и битката при Гуадалканал.
Катерин четеше дума по дума съобщенията във вестниците за всяка битка и питаше Уилям Фрейзър за повече подробности. Пишеше на Лари всеки ден, но получи първото му писмо чак след два месеца. Беше оптимистично и възторжено. Беше проверявано от цензурата и Катерин нямаше представа нито къде се намира, нито какво прави. При всички положения обаче явно бе доволен. През дългите самотни нощи тя лежеше и се чудеше, опитваше се да проумее какво го кара да търси предизвикателството на войната и на смъртта. Не че той имаше желание да умира — Катерин не познаваше пожизнен човек, а може би това просто беше другата страна на медала — жаждата му за живот се изостряше от постоянния сблъсък със смъртта.
Един ден тя обядва с Уилям Фрейзър. Знаеше, че се е опитал да се запише в армията, но от Белия дом му бяха казали, че ще бъде по-полезен, ако остане на поста си. Той беше горчиво разочарован. Но никога не спомена и думица пред Катерин. Сега, както седеше срещу нея на масата, я попита:
— Имаш ли вести от Лари?
— Миналата седмица получих писмо.
— Какво пише?
— Ами според писмото, войната била нещо като футболен мач. Изгубили сме първата схватка, но сега сме вкарали първия си отбор и сме започнали да набираме сила.
Той кимна.
— Такъв си е Лари.
— Но не и войната — тихо продума Катерин. — Тя не е футболен мач, Бил. Докато свърши, ще загинат милиони.
— Ако участваш в нея, Катерин, по-лесно е да я приемаш като футболен мач — внимателно рече Фрейзър.
Катерин бе решила да започне работа. Беше създаден женски армейски корпус и тя обмисляше дали да се запише в него, но отсъди, че ще е по-полезна да прави друго, вместо да кара кола или да вдига телефона. Въпреки че, както разправяха, в женския армейски корпус било доста весело. Имало толкова много бременни, та се носеха слухове, че при прегледа на доброволките лекарите слагали печат на корема им. Момичетата се опитали да го разчетат, но буквите били много дребни. Едно се сетило да използва лупа. На печата пишело: „Щом го разчетете с просто око, обадете ни се.“
Докато обядваха с Бил Фрейзър, Катерин му каза:
— Искам да работя. Искам да помогна с нещо.
Той я погледна, после кимна.
— Има нещо тъкмо за теб, Катерин. Правителството смята да пусне военни облигации. Защо не се заемеш с координацията?
След половин месец Катерин започна работа — зае се да организира продажбата на военните облигации от прочути личности. Беше й се сторило смешно, но се бе излъгала. Знаменитостите бяха като деца — нетърпеливи и ентусиазирани да помогнат, но я се опитай да ги хванеш за нещо конкретно! Често вината не беше тяхна — снимките на някой филм се отлагаха или се удължаваха. Катерин непрекъснато пътуваше между Вашингтон, Холивуд и Ню Йорк. Свикна внезапно да заминава и да събира набързо багажа си. Запозна се с много звезди.
— Наистина ли се запознахте с Кари Грант? — питаше я секретарката й, когато тя се връщаше от Холивуд.
— Обядвахме заедно.
— Толкова ли е чаровен, както разправят?
— Ако можеше да пакетира и продава чара си, щеше да е най-богатият човек в света — заяви Катерин.
Всичко стана постепенно, почти неусетно. Преди половин година Бил Фрейзър й беше споменал, че Уолас Търнър има проблеми с една от рекламите, по които беше работила Катерин. Тя вложи повече хумор и клиентите останаха много доволни. След няколко седмици Бил помоли Катерин отново да помогне и докато се усети, тя вече прекарваше половината от времето си в рекламната агенция. Отговаряше за реклами, които даваха страхотен резултат. Фрейзър й отпусна голяма заплата и процент от печалбата. В деня преди Коледа дойда по обяд в кабинета й. Всички си бяха тръгнали, Катерин довършваше някаква работа, възникнала в последния момент.
— Забавно ли ти е? — попита той.
— Вадя си хляба — усмихна се тя сърдечно и прибави: — Не мога да се оплача. Благодаря ти, Бил.
— Няма защо да ми благодариш. Изкарваш си всеки долар, че и повече. За това искам да поговорим. Предлагам ти да ми станеш съдружница.
Катерин го погледна изненадана.
— Съдружница ли?
— Половината от приходите от последната половин година спечелихме благодарение на теб.
Фрейзър не каза нищо повече, само седеше и я гледаше замислено. Тя разбра, че за него това има голямо значение.
— Съгласна съм, съдружнико! — каза му.
Лицето му светна.
— Не мога да ти опиша колко се радвам.
Фрейзър й подаде плахо ръка. Катерин поклати глава, бутна ръката му, прегърна го и го целуна по бузата.
— Щом вече сме съдружници, значи мога да те целуна — закачливо рече тя.
Изведнъж почувства, че Бил я притисна. Сложи пръсти върху устните му.
— Не казвай нищо! Да оставим нещата такива, каквито са.
— Знаеш, че съм влюбен в теб.
— Аз също те обичам — сърдечно отвърна тя и си помисли: „Семантика.“ Разликата между „И аз те
