Обичаше да слуша как те разговарят с Ноел за изкуство и се изненадват от дълбочината на познанията й.
Наскоро беше купил платно на Рембранд. Ноел беше на острова, когато го донесоха. Присъстваше и младият специалист, намерил картината.
— Това е една от най-великите творби на майстора — обясняваше той, докато я развиваше.
Беше прелестен портрет на майка и дъщеря. Ноел седеше, пиеше узо и мълчаливо наблюдаваше.
— Великолепна е — съгласи се Демирис и се обърна към Ноел: — Харесва ли ти?
— Чудесна е — отвърна тя и каза на изкуствоведа: — Къде я намерихте?
— В една частна галерия в Брюксел — гордо отвърна той. — Убедих галериста да ми я продаде.
— Колко платихте? — попита Ноел.
— Двеста и петдесет хиляди лири.
— Добре е — заяви Демирис.
Ноел взе цигара, младежът се втурна да й я запали.
— Благодаря — рече тя и погледна Демирис. — Щеше да бъде по-добре, ако я беше купил от собственика й, Коста.
— Не те разбирам — каза Демирис.
Изкуствоведът я гледаше някак странно.
— Ако това е оригиналът — обясни Ноел, — значи е от наследството на херцога на Толедо в Испания. Нали така? — обърна се Ноел към специалиста.
Той пребледня и запелтечи:
— Не знам, търговецът не ми каза нищо.
— Я не се занасяйте — смъмри го Ноел, — нима сте купили картина за такава сума, без да проверите откъде идва? Трудно бих повярвала. В наследството е оценена на сто седемдесет и пет хиляди лири. Някой е бил измамен със седемдесет и пет хиляди лири.
И се оказа истина. Изкуствоведът и галеристът бяха осъдени за измама на купувача и пратени в затвора. Демирис върна картината. Когато по-късно разсъждаваше за това, установи, че е впечатлен не толкова от познанията на Ноел, колкото от честността й. Ако беше поискала, можеше просто да дръпне изкуствоведа настрана, да почне да го изнудва и да си раздели с него парите. Вместо това открито го обвини пред Демирис без никаква задна мисъл. В знак на признателност той й купи много скъпа изумрудена огърлица и тя я прие с такава небрежна благодарност, с каквато би приела и запалка. Демирис настояваше да я води навсякъде със себе си. В бизнеса не се доверяваше никому, затова се налагаше сам да взима всички решения. Откри, че е полезно да обсъжда сделките с Ноел. Тя имаше изненадващи познания за бизнеса и дори това, че може да поддържа разговор, понякога улесняваше Демирис при взимането на решения. След известно време Ноел познаваше работата му по-добре от всеки друг с изключение на адвокатите и счетоводителите му. В миналото Демирис винаги имаше едновременно по няколко любовници, но сега Ноел му даваше всичко, от което имаше нужда, и той изостави една по една другите. Те приеха раздялата без огорчение, защото Демирис беше щедър човек.
Притежаваше голяма яхта с четири дизелови мотора. На нея имаше хидроплан, две бързоходни моторни лодки, басейн и екипаж от двадесет и четирима души. Имаше дванадесет красиво обзаведени апартамента за гости и голям апартамент за Демирис, претъпкан с картини и антики.
Поканеше ли гости на яхтата, домакиня беше Ноел. Водеше я със себе си на частния си остров, а Мелина оставаше вкъщи. Внимаваше тя и Ноел да не се срещат, но си даваше сметка, че жена му знае за нея.
Където и да отидеше, Ноел биваше посрещана като царица. Ала това й се полагаше. Малкото момиче, гледало своята флотилия през прашния прозорец в Марсилия, се бе издигнало до най-голямата флотилия в света. Ноел се впечатляваше не от богатството и славата на Демирис, а от неговата сила. Той имаше ум и воля на титан и до него другите мъже изглеждаха джуджета. Ноел усещаше, че той притежава неумолима жестокост, но от това й ставаше още по-интересен, защото също бе безмилостна.
Непрекъснато получаваше предложения за главни роли в пиеси и филми, но се отнасяше към тях с безразличие. Играеше главната роля в собствения си живот, по-увлекателна от всичко, което можеше да измисли един сценарист. Вечеряше с крале, с министър-председатели и с посланици и всички й угаждаха, защото знаеха, че Демирис я слуша. Намекваха уж между другото за своите нужди, като й обещаваха целия свят, ако им помогне.
Но Ноел вече притежаваше целия свят. Лежеше в леглото с Демирис и му разказваше кой какво е поискал, а от тази информация той преценяваше нуждите им, силата и слабостта им. После оказваше съответния натиск, в резултат на което към препълнените му каси потичаха още пари.
Частният остров на Демирис беше една от големите му радости. Той беше купил парче гола земя и го беше превърнал в райска градина. На хълма се издигаше величествена вила, в която живееше самият Демирис, имаше и дузина чудесни бунгала за гости, ловен резерват, изкуствено езеро, пристанище за яхтата и писта за самолетите му. На острова работеха осемдесет души прислуга и въоръжена охрана, която не допускаше неканени гости. Константин Демирис се чувстваше поласкан, смятайки, че Ноел предпочита да бъде само с него. Щеше да бъде изумен, ако знаеше, че изцяло е погълната от мислите си по друг мъж, за чието съществуване той изобщо не подозираше.
Лари Дъглас беше на другия край на света, водеше секретни битки на секретни острови и все пак Ноел знаеше за него повече от жена му, на която той редовно пишеше. Поне веднъж месечно Ноел пътуваше до Париж, за да се срещне с Кристиан Барбе, и плешивият, късоглед дребен детектив винаги имаше пресни сведения за нея.
Когато за първи път се върна във Франция, за да се срещне с Барбе, Ноел имаше неприятности с изходната виза. Държаха я пет часа в някакъв кабинет в митницата, докато най-накрая й разрешиха да се обади на Константин Демирис. След десет минути в кабинета се втурна един германски офицер, който я засипа с извинения от името на правителството. Беше й издадена специална виза и никога повече не я спряха.
Дребният детектив очакваше с нетърпение посещенията на Ноел. Тя му плащаше цяло състояние, но с изострения си нюх той надушваше още по-големи суми. Беше доволен от новата й връзка с Константин Демирис. Имаше чувството, че по някакъв начин ще намаже от това. Първо трябваше да се увери, че Демирис не знае нищо за интереса на любовницата му към Лари Дъглас, после трябваше да разбере колко би му платил Демирис за тази информация. Или Ноел Паж — та Барбе да мълчи. Предстоеше му много успешен удар, но трябваше да изиграе картите си внимателно. Информацията на Барбе за Лари беше изненадващо богата, понеже той можеше да си позволи да плаща добре за нея.
Докато жената на Лари четеше писмо с щемпел от неназована военна пощенска кутия, Кристиан Барбе докладваше на Ноел:
— Той е в Четиринадесета група на Четиридесет и осма ескадрила.
В писмото до Катерин пишеше:
„Мога да ти кажа само, че се намирам в Тихия океан.“
А Кристиан Барбе съобщи на Ноел:
— Намират се на Тарауа. Следва Гуам.
„Много ми липсваш, Кати. Тук нещата вървят към подобрение. Не мога да ти пиша подробности, но най- после имаме самолети, по-добри от японските.“
— Вашият приятел лети на изтребители „П–38“, „П–40“ и „П–41“.
„Радвам се, че си започнала работа във Вашингтон. Само ми бъди вярна, скъпа. Тук всичко е наред. Когато се видим, ще ти съобщя нещичко…“
— Вашият приятел е бил награден и повишен в чин подполковник.
