обичам“ и „Влюбен съм в теб“ беше като бездънна пропаст.
Фрейзър се усмихна.
— Няма да те притеснявам, обещавам. Уважавам чувствата ти към Лари.
— Благодаря, Бил. — Катерин се поколеба. — Не знам дали те успокоява, но ако за мен би имало друг мъж, щеше да си ти.
— Много утешително — усмихна се той. — Няма да заспя цяла нощ.
10.
НОЕЛ
През последната година Арман Готие престана да споменава за женитба. В началото бе чувствал превъзходство над Ноел. Сега обаче беше точно обратното. Когато даваха интервюта за вестниците, въпросите бяха отправяни към Ноел. Където и да отидеха, Ноел беше атракцията, той се явяваше допълнение.
Като любовница Ноел беше безупречна. Продължаваше да се грижи за него, посрещаше гостите му, заради нея той беше мъжът, на когото завиждаха най-много във Франция. Но всъщност нямаше и миг покой — разбираше, че Ноел не му принадлежи, че никога няма да бъде негова и един ден ще изчезне от живота му точно тъй своенравно, както се беше появила. Изтръпваше при спомена какво бе преживял, когато тя го напусна. Противно на инстинкта си, противно на ума, опита и познанията си за жените беше влюбен до полуда в Ноел. Тя беше единственото нещо, на което държеше в живота. Нощем лежеше буден и измисляше изненади, за да я зарадва, и ако успееше, биваше възнаграден с усмивка, целувка или спонтанна любовна нощ. Щом Ноел погледнеше към друг мъж, Готие ревнуваше, но бе достатъчно разумен, за да го прави на въпрос. Веднъж тя цялата вечер говори с известен лекар и Готие се вбеси. Ноел изслуша тирадата му и тихо рече:
— Ако това, че разговарям с други мъже, те ядосва толкова, Арман, още тази вечер ще си изнеса нещата.
Той никога повече не повдигна въпроса.
В началото на февруари Ноел отвори своя салон. Всичко започна като неделна закуска с неколцина приятели от театъра, но мълвата се разпространи и събиранията се разраснаха. Идваха политици, учени, писатели — всеки, когото групата намираше интересен или забавен. Ноел беше домакиня и основна атракция на салона. Всички горяха от желание да разговарят с нея, защото тя задаваше проницателни въпроси и помнеше отговорите. Научаваше разни неща за политиката от политиците, за финансите — от банкерите. Прочут изкуствовед я просвети в изобразителното изкуство и скоро Ноел познаваше всички големи художници, които живееха във Франция. Учеше се да познава вината от главния винар на барон Ротшилд. Учеше за архитектурата от Корбюзие. Имаше най-добрите преподаватели в света, а те на свой ред имаха красива и очарователна ученичка. Умът й бе пъргав, аналитичен, а и тя умееше да слуша. Арман Готие имаше чувството, че наблюдава царица, която се съветва с министрите си, едва ли го съзнаваше, но това бе най-близко до истината в опитите му да разбере що за човек е Ноел.
Месеците минаваха и Готие започна да се чувства по-сигурен. Струваше му се, че Ноел вече се е срещала с всички заслужаващи внимание мъже и не е проявила интерес към никого от тях.
Но тя все още не беше срещнала Константин Демирис.
Константин Демирис беше владетел на империя, по-голяма и по-могъща от много държави. Нямаше титла или официален пост, но редовно купуваше и продаваше министър-председатели, кардинали, посланици и крале. Беше един от тримата най-богати мъже в света и властта му беше пословична. Притежаваше най-голямата флотилия товарни кораби, една авиолиния, вестници, банки, стоманолеярни, мини за злато — пипалата му се простираха навсякъде, бяха проникнали в икономиката на много страни.
Той притежаваше една от най-значителните в света колекции на изобразително изкуство, флотилия от частни самолети и дузина апартаменти и вили, пръснати по цял свят.
Константин Демирис беше висок и широкоплещест. Беше мургав, с широк гръцки нос и черни като маслини очи, в които блестеше интелигентност. Не се интересуваше от дрехи, но винаги беше в списъка на най-елегантните мъже и се говореше, че имал над петстотин костюма. Поръчваше дрехите си там, където се намираше в момента. Костюмите му бяха от „Хос и Къртис“ в Лондон, ризите — от „Бриони“ в Рим, обувките — от „Далие Гранд“ в Париж, а връзките — от най-различни страни.
Притежаваше някакво магнетично излъчване. Влезеше ли някъде, хората, които не го познаваха, се обръщаха да го разглеждат. Вестниците и списанията по цял свят непрестанно бълваха статии за Константин Демирис, за неговия светски живот и начинания.
Пресата непрекъснато го цитираше. Когато един репортер го запита дали приятели са му помогнали да преуспее, той отговори: „За да преуспее, човек има нужда от приятели. За да преуспее много, човек има нужда от врагове.“
На въпроса колко служители има, Демирис отвърна: „Нямам служители. Имам само последователи. Когато става дума за толкова много власт и пари, бизнесът се превръща в религия, а канторите — в храмове.“ Изповядваше православната вяра, но за организираната религия казваше: „От любов са извършени хиляди пъти повече престъпления, отколкото от омраза.“
Всички знаеха, че е женен за наследницата на стар гръцки банкерски род, че жена му е привлекателна и изискана дама, но че когато Демирис кани гости на яхтата или на острова си, тя присъства много рядко. Вместо нея го придружаваше било красива актриса, било балерина, било някоя друга, по която е увлечен в момента. Любовните му похождения бяха одумвани не по-малко от финансовите му авантюри. Беше спал с дузина кинозвезди, със съпругите на най-добрите си приятели, с петнадесетгодишна писателка, с наскоро овдовели жени, мълвеше се, че му се предложили няколко монахини, които се нуждаели от нов манастир.
За Демирис бяха написани половин дузина книги, но авторът на нито една не се бе докоснал до същността на този човек и не бе разкрил източника на успеха му. Един от най-прочутите мъже, Константин Демирис всъщност беше много потаен и си бе създал образ, зад който криеше истинската си същност. Имаше множество близки приятели във всички слоеве на обществото, но в действителност никой не го познаваше. Биографията му бе общоизвестна: бе роден в Пирея, в семейството на пристанищен хамалин, имаше още четиринадесет братя и сестри. Храната все не стигаше и ако някой искаше допълнително, трябваше да се бори. А Демирис беше ненаситен.
Още като малък непрекъснато смяташе. Знаеше колко са стъпалата към Партенона, знаеше колко минути трябва да върви до училище, колко са корабите в пристанището в определени дни. Времето беше цифра, разделена на части, и Демирис се научи да не го пилее. В резултат на това, без да полага особени усилия, успяваше да постигне много. Беше изключително организиран, това при него бе инстинкт, който се задействаше автоматично дори и в най-дребното. Всичко се превръщаше в игра, в която той се мереше по съобразителност с околните.
Съзнаваше, че е по-умен от мнозина, ала не страдаше от излишна суета. Когато някоя красива жена беше готова да легне с него, той нито за миг не се ласкаеше от мисълта, че го е харесала като външност или като човек, но не допускаше това да го безпокои. Светът беше тържище, хората бяха или купувачи, или продавачи. Демирис знаеше, че някои жени са привлечени от парите му, други — от властта му и малко, изключително малко — от ума и въображението му.
Почти всички, с които се срещаше, искаха от него нещо: дарение с благотворителна цел, финансиране на проект или просто властта, която носеше неговото приятелство. Демирис изпитваше удоволствие от предизвикателството да открива какво точно целят хората. Аналитичният му ум се отнасяше скептично към привидната истина, в резултат на което той не вярваше на нищо и на никого.
На репортерите, които описваха житието му, беше разрешено да виждат само неговата сърдечност и очарование, изтънчения, любезен светски мъж. Изобщо не подозираха, че под тази външност се крие убиец, уличен побойник, който по инстинкт ще ти пререже гърлото.
При древните гърци думата „справедливост“ често е била синоним на „отмъщение“, а за Демирис и двете
