Катерин. През медения им месец се натъкна в антикварен магазин на сребърна птичка, която толкова хареса на Катерин, че той й намери и кристална, и това беше началото на нейната колекция. Една съботна вечер заминаха за Мериланд, за да отпразнуват третия месец от сватбата в същия малък ресторант.
На следващия ден — декември, неделя — японците нападнаха Пърл Харбър.
На другия ден Америка обяви война на Япония в тринадесет часа и тридесет и две минути — от японското нападение не бяха минали и двадесет и четири часа. В понеделник Лари замина за военновъздушната база „Андрюс“, а Катерин не издържа сама в апартамента, взе такси и отиде при сградата на Конгреса. Хората се тълпяха около дузина портативни радиоапарата, разпръснати сред множеството на Капитол Плаза. Когато колата на президента спря пред южния вход на Капитола, Катерин беше толкова близо, че видя как вратата на лимузината се отвори и президентът Рузвелт слезе, подпомаган от двама сътрудници. На всеки ъгъл имаше множество полицаи, които бдяха да не възникнат безредици. Струваше й се, че сред тълпата преобладава силно възмущение, готово да премине в саморазправа.
Пет минути, след като Рузвелт влезе в сградата, гласът му се чу по радиото. Президентът говореше пред Конгреса — категорично и твърдо.
— Америка ще запомни това вероломно нападение… Справедливостта ще победи… Победата неминуемо ще бъде наша, Бог да ни е на помощ.
Петнадесет минути по-късно беше гласувано решение на Конгреса двеста петдесет и четири, с което се обявяваше война на Япония. Всички гласуваха единодушно с изключение на Джийнет Ранкин от щата Монтана, така че крайният резултат беше триста осемдесет и осем гласа „за“ и един „против“. Словото на президента Рузвелт продължи точно десет минути — най-краткото президентско послание за обявяване на война, произнасяно някога в Конгреса на САЩ.
Тълпата навън го приветства с гърлен рев на одобрение, гняв и закана за отмъщение. Най-после и Америка предприе нещо.
Катерин разглеждаше мъжете и жените наоколо. Те имаха същия израз на въодушевление, който предния ден беше видяла върху лицето на Лари, сякаш членуваха в някакъв таен клуб, където войната се смяташе за вълнуващ спорт. Дори жените изглеждаха обхванати от спонтанния ентусиазъм, обзел тълпата. Но Катерин се питаше как ли ще се чувстват, когато мъжете заминат, а те останат сами да чакат новини от своите съпрузи и синове. Бавно се обърна и си тръгна. На ъгъла видя войници с щикове на пушките.
Помисли си, че скоро цялата страна ще бъде в униформа.
Стана дори по-скоро, отколкото беше очаквала. За една нощ Вашингтон се превърна в свят на военни с униформи в защитен цвят.
Във въздуха се носеше наелектризираща, заразителна възбуда, сякаш мирният живот е зимен сън, миазма, изпълвала човечеството със скука, а войната единствена дава на хората въодушевление от живота.
Лари прекарваше по шестнадесет-осемнадесет часа във военновъздушната база, често оставаше там през нощта. Обясни на Катерин, че положението в Пърл Хърбър и Хикам Фийлд е много по-тежко, отколкото хората предполагат, че внезапното нападение било унищожително и от военния флот, от военновъздушните сили на САЩ не било останало, кажи-речи нищо.
— Значи може да загубим войната? — попита смаяна Катерин.
Лари я погледна замислено.
— Зависи колко бързо се подготвим, Всички смятат японците за смешни недовиждащи човечета. Врели- некипели! Те са коварни и не се страхуват да умрат. Ние сме изнежени.
През следващите месеци японците като че ли не се спряха пред нищо. Всекидневниците съобщаваха на първите си страници за успехите им: те нападнаха остров Уейк… Готвеха се да нахлуят на Филипините… Дебаркираха в Гуам… в Борнео… в Хонконг. Генерал Макартър обяви Манила за открит град и хванати в клопка, американските войски на Филипините се предадоха.
Веднъж през април Лари се обади от базата на Катерин и я покани да празнуват в хотел „Уилард“.
— Какво ще празнуваме? — попита Катерин.
— Ще ти кажа довечера — отвърна Лари. В гласа му се усещаха нотки на силна възбуда.
Катерин затвори, изпълнена от страшно предчувствие. Опитваше се да измисли различни поводи Лари да празнува, но всички се свеждаха до един, който тя нямаше сили да приеме.
В пет часа следобед седеше облечена на леглото и се взираше в огледалото на тоалетката.
„Сигурно греша — мислеше си тя. — Може би са го повишили в чин. За това ще празнуваме. Или има добри новини за войната.“ Самата тя не си вярваше. Изучаваше се в огледалото, като се опитваше да бъде обективна. Едва ли би причинила безсъние на Ингрид Бергман, но беше привлекателна — безстрастно реши тя. Фигурата й беше хубава, с предизвикателни извивки. „Ти си умна, приятна, вежлива, мила и съблазнителна — казваше си Катерин. — Защо един нормален, пламенен мъж да умира от желание да те остави, да отиде на война и да бъде убит?“
В седем часа влезе в ресторанта на хотел „Уилард“. Лари още не беше дошъл и салонният управител я отведе до масата. Катерин отказа да си поръча нещо за пиене, после припряно размисли и си взе мартини.
Келнерът го донесе. Катерин се пресегна да го поеме и забеляза, че ръцете й треперят. Вдигна поглед и видя, че Лари се приближава към нея. Вървеше между масите и пътьом кимаше за поздрав. Излъчваше невероятна жизненост, която привличаше всички погледи. Катерин го гледаше и си спомняше деня, когато той бе дошъл на масата й в ресторанта на „Метро Голдуин Майер“ в Холивуд. Осъзна колко малко го е познавала тогава и се запита дали сега го познава повече. Лари дойде на масата и я целуна по бузата.
— Извинявай, че закъснях, Кати. Цял ден в базата беше лудница.
Седна, поздрави по име келнера и си поръча мартини. И да беше забелязал, че Катерин пие, не каза нищо.
Вътре в себе си Катерин крещеше: „Кажи ми изненадата си. Кажи ми какво празнуваме.“ Но не продума. Има една стара унгарска поговорка: „Само глупакът бърза да научи лошата новина.“ Катерин отпи от мартинито. Може би не беше стара унгарска поговорка, може би я бе измислила тя, за да се защити. Явно мартинито я бе хванало. Ако предчувствието й се окажеше вярно, скоро тя щеше да се напие. Но докато гледаше Лари и озареното му от любов лице, реши, че сто на сто греши. И Лари като нея нямаше да понесе раздялата. Катерин си беше измислила този кошмар — от началото до края. От щастливия израз на лицето му личеше, че има да й казва наистина хубава новина.
Лари се наведе към нея, усмихна се момчешки и я хвана за ръката.
— Не можеш да си представиш какво се случи, Кати. Заминавам отвъд океана.
Сякаш падна мъгла, всичко стана нереално, размито. Лари седеше до нея, устните му се мърдаха, но лицето му ту ставаше ясно, ту се замъгляваше и Катерин не чуваше думите му. Погледна над рамото му — стените на ресторанта се приближаваха и се отдалечаваха. Гледаше като хипнотизирана.
— Катерин! — Лари раздруса ръката й, очите й бавно се спряха на него и всичко се върна в нормалното си положение. — Добре ли си?
Катерин кимна, преглътна и рече с треперещ глас:
— Страхотно. Винаги ми става така от хубавите новини.
— Разбираш, че съм длъжен, нали?
— Да, разбирам.
„Истината е, че няма да го разбера дори на сто години, любими. Но ако ти го кажа, ще ме намразиш, нали? На кого му е притрябвала свадлива жена? Жените на героите ги изпращат с усмивка.“
Лари я гледаше загрижен.
— Ти плачеш.
— Не плача — възмути се Катерин и за свой ужас откри, че наистина плаче. — Аз… просто трябва да свикна с тази мисъл.
— Дават ми ескадрила — допълни Лари.
— Наистина ли? — Катерин се опита да вложи гордост в гласа си.
Давали му ескадрила. Като малък сигурно си е играл със свое влакче. А сега, вече голямо момче, му даваха да си играе със своя ескадрила. Ала тези играчки бяха истински, с гаранция, че могат да бъдат
