— Това е най-хубавата идея, която чувам, откакто съм се върнал.
След два дни имаше среща с Карл Истман в дирекцията на „Пан Ам“ в Манхатън. Катерин изглади костюма му, приготви подходяща риза и връзка, лъсна обувките му, така че можеше да се огледа в тях.
— Веднага щом имам възможност, ще ти се обадя да ти кажа как е минала срещата.
Лари я целуна, усмихна се по момчешки и тръгна.
Катерин си помисли, че в много отношения е като малко момче. Можеше да бъде капризен, избухлив и навъсен, но беше също и любящ, и великодушен.
— Такъв ми е късметът — въздъхна тя. — Аз да съм единствената безукорна личност в цялата Вселена.
Предстоеше й натоварен ден, но не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за срещата на Лари. Не беше просто една възможност за работа. Катерин имаше чувството, че целият й брак зависи от това, какво ще стане.
Този ден щеше да бъде най-дългият в живота й.
Дирекцията на „Пан Америкън“ се намираше в модерна сграда на Пето Авеню и Петдесет и трета улица. Кабинетът на Карл Истман беше просторен и удобно обзаведен, от него личеше, че той очевидно заема важен пост.
— Заповядайте, седнете — поздрави Истман Лари, когато той влезе.
Истман беше около тридесет и пет годишен стегнат мъж с изпито лице и пронизващи лешникови очи, които нищо не изпускаха. Той посочи на Лари да седне на дивана и се настани на стол срещу него.
— Кафе?
— Не, благодаря — отвърна Лари.
— Разбрах, че желаете да работите при нас.
— Ако има свободни места.
— Има — каза Истман. — Само че за едно място кандидатстват хиляда летци. — Той поклати глава със съжаление. — Просто невероятно. Военновъздушните сили са обучили хиляди талантливи младежи да летят с най-сложни машини и когато те са си свършили работата, и то дяволски добре, им казват да изчезват. Нямали места за тях. — Истман въздъхна. — Няма да повярвате какви хора идват тук по цял ден — отлични пилоти, асове като вас. За едно място има по хиляда кандидати, във всички други авиолинии положението е същото.
Лари беше разочарован и наежено попита:
— Тогава защо ме приехте?
— По две причини. Първо — защото отгоре ми наредиха.
Лари почувства, че го обзема гняв.
— Нямам нужда от…
Истман се наведе напред.
— Второ — защото имате невероятно добра биография.
— Благодаря — отвърна Лари.
Истман го изучаваше.
— Първо трябва да изкарате курс на обучение. Все едно ще се върнете в училище.
Лари се поколеба, не разбираше накъде бие човекът отсреща.
— Добре — предпазливо рече той.
— Обучението ще се провежда в Ню Йорк на летище Ла Гуардия.
Лари кимна и зачака.
— Четири седмици на земята и един месец полети.
— На „ДС–4“ ли летите? — попита Лари.
— Точно така. Щом завършите курса, ще ви назначим щурман. Заплатата по време на обучението е триста и петдесет долара на месец.
Беше получил мястото! Този кучи син само го беше подразнил с хилядите кандидати. Но той го беше получил! Защо ли се тревожеше? Никой във военновъздушните сили нямаше по-добра биография.
Лари се усмихна.
— Нямам нищо против да започна като щурман, Истман, но аз съм пилот. Кога ще стана такъв?
Истман въздъхна.
— Авиолиниите са организирани в профсъюз. Повишенията стават само според трудовия стаж. Преди вас има много други. Искате ли да опитате?
— Нямам какво да губя — кимна Лари.
— Добре — рече Истман. — Ще уредя всички формалности. Разбира се, трябва да минете медицински преглед. Имате ли някакви проблеми?
Лари се засмя.
— Японците не откриха нищо, което да не ми е в ред.
— Кога можете да постъпите на работа?
— Още днес следобед.
— По-добре в понеделник. — Истман написа някакво име на едно картонче и го подаде на Лари. — Ето. Ще ви очакват в понеделник в девет часа сутринта.
Когато Лари се обади на Катерин, за да й съобщи новината, в гласа му се долавяше въодушевление, каквото отдавна не беше чувала. Тогава тя разбра, че всичко ще се оправи.
12.
НОЕЛ
Константин Демирис притежаваше цяла флотилия самолети за лично ползване, но негова гордост беше един преустроен луксозен „Хокър-Сидли“, който превозваше шестнадесет пасажери при скорост около петстотин километра в час и имаше четиричленен екипаж. Истински летящ дворец. Декоратор на салона беше Фредерик Сорен, а стенописите бяха от Шагал. Вместо самолетни седалки бяха пръснати фотьойли и удобни дивани. Задното отделение беше преустроено в луксозна спалня. Отпред зад пилотската кабина имаше модерна кухня. Когато Демирис или Ноел летяха със самолета, на борда винаги имаше готвач.
За лични пилоти Демирис беше избрал един грък на име Пол Метаксас и един англичанин — Йън Уайтстоун, бивш летец изтребител от Кралските военновъздушни сили. Метаксас беше набит, приветлив, вечно усмихнат мъж със сърдечен, заразителен смях. Започнал като механик, той се беше научил да лети, беше служил в Кралските военновъздушни сили и бе участвал в битката за Британия, когато се беше запознал с Йън Уайтстоун. Уайтстоун беше висок, червенокос, болезнено слаб и стеснителен като директор на училище за малолетни престъпници през първия учебен ден. Във въздуха беше съвсем друг. Притежаваше изключителен, вроден талант на пилот, усет, който не може да се предаде или научи. Уайтстоун и Метаксас се бяха хвърляли заедно със самолета срещу Луфтвафе в продължение на три години и всеки имаше много високо мнение за другия.
Ноел често пътуваше с големия самолет — понякога заедно с Демирис служебно, понякога за развлечение.
Беше се запознала с пилотите, но не им беше обърнала особено внимание.
Докато един ден дочу, че си припомнят случки от службата в Кралските военновъздушни сили.
От този миг прекарваше малко от всеки полет в пилотската кабина, където разговаряше с двамата или канеше единия в салона. Насърчаваше ги да разказват спомени от войната и без да задава направо никакви въпроси, научи, че Уайтстоун е бил офицер за свръзка в ескадрилата на Лари Дъглас, когато Дъглас все още е бил в Кралските военновъздушни сили, а Метаксас е постъпил по-късно и не познава Лари. Ноел насочи вниманието си към англичанина. Окуражен и поласкан от интереса на любовницата на шефа, Уайтстоун разправяше надълго за миналото си и споделяше амбициите си за бъдещето. Каза й, че винаги се е интересувал от електроника. Зет му в Австралия беше открил малка фирма и го канеше да се присъедини към него, но Уайтстоун нямаше достатъчен капитал.
— Както живея, никога няма да го събера — обясни той с усмивка на Ноел.
