— Какво има?
— Спомних си нещо, което си ми казвал.
— Какво?
— Каза, че не обичаш да се криеш като престъпник. Аз също не обичам. Докато бях с Константин, исках да съм с теб. Веднъж ти казах, Лари, че те искам целия. Не се шегувам. Не искам да те деля с никого. Искам да се оженим.
Той се втренчи изненадан в нея — не беше очаквал това.
Ноел го наблюдаваше.
— Искаш ли да се ожениш за мен?
— Знаеш, че искам. Но как? Непрекъснато ми повтаряш какво ще направи Демирис, ако разбере за нас.
Тя поклати глава.
— Няма да разбере, ако сме умни и действаме както трябва. Той не ме притежава, Лари. Ще го напусна. Тогава не може да направи нищо. Прекалено горд е, за да се опита да ме спре. Един-два месеца по-късно ще напуснеш работа. Ще заминем някъде — поотделно, може би в Съединените щати. Там ще се оженим. Имам достатъчно пари. Ще ти купя чартърна авиокомпания или училище за летци, каквото поискаш.
Той слушаше думите й и претегляше какво би загубил и спечелил. Какво ли толкова губеше? Въшливото си място на пилот. При мисълта, че би могъл да притежава собствени самолети, бе обзет от трепет. Ще има свой „Мичъл“. Или може би един от новите „ДС–6“, току-що пуснати в производство. Четири звездообразни двигателя, осемдесет и пет пътници. И Ноел, да, той искаше Ноел. Господи, но защо изобщо се колебаеше.
— Ами жена ми? — попита Лари.
— Кажи й, че искаш развод.
— Не знам дали ще се съгласи.
— Не я питай — отвърна Ноел. — Кажи й го.
В гласа й прозвучаха категорични и неумолими нотки. Лари кимна.
— Добре.
— Няма да съжаляваш, любими. Обещавам ти.
За Катерин времето беше изгубило своя ритъм — денят и нощта се сливаха в едно. Лари почти непрекъснато отсъстваше, а тя отдавна беше престанала да се среща с приятелите им, защото вече нямаше сили да измисля извинения, нито да гледа хората в очите. Граф Папас настоя пет-шест пъти да я види, но най-после се отказа. Катерин установи, че може да общува с хората само индиректно — по телефона, с писма или телеграми. Видеше ли някого, се вцепеняваше и разговорите отскачаха от нея като искри от кремък. И времето, и хората й причиняваха болка и тя намираше утеха само в прекрасната забрава на алкохола. Той притъпяваше страданието, заглаждаше острите ръбове на обидата, укротяваше безмилостното слънце на действителността.
В началото, след като дойде в Атина, Катерин и Уилям Фрейзър често си пишеха писма, осведомяваха се за свои общи приятели и врагове. Но откакто започнаха проблемите й с Лари, тя не намираше сили да пише на Фрейзър. Не отговори на последните му три писма, а четвъртото изобщо не отвори. Просто не намираше сили за нищо извън микрокосмоса на самосъжалението, от който не можеше да се измъкне.
Беше получила телеграма и седмица по-късно тя все още лежеше неотворена на масата, когато на вратата се позвъни. Беше Уилям Фрейзър. Катерин го зяпна невярваща.
— Бил! — пресипнало възкликна тя. — Бил Фрейзър!
Той понечи да заговори и Катерин видя как възторгът в очите му премина в изненада и стъписване.
— Бил, скъпи, какво правиш тук?
— Дойдох в Атина по работа — обясни Фрейзър. — Не си ли получила телеграмата ми?
Катерин го гледаше и се опитваше да си спомни.
— Не знам — рече най-накрая тя и го покани в дневната, осеяна със стари вестници, пълни пепелници и чинии с остатъци от храна. Махна неопределено с ръка. — Извинявай, че е толкова разхвърляно, но бях заета.
Фрейзър загрижено я разглеждаше.
— Добре ли си, Катерин?
— Аз ли? Чувствам се фантастично. Ще пийнеш ли нещо?
— Часът е едва единадесет преди обяд.
Тя кимна.
— Прав си. Абсолютно прав си, Бил. Много е рано за алкохол и да ти кажа истината, ще пийна колкото да отпразнуваме идването ти. Ти си единственият човек на света, заради когото бих пила в единадесет преди обяд.
Фрейзър наблюдаваше ужасен Катерин, която стигна, залитайки, до бара и наля пълна чаша за себе и по-малко аз него.
— Харесва ли ти гръцкият коняк? — попита тя, докато му подаваше чашата. — По-рано го мразех, но човек свиква.
Фрейзър взе чашата и я остави.
— Къде е Лари? — тихо попита той.
— Лари? О, добрият стар Лари си лети някъде. Нали знаеш, че работи за най-богатия човек на света? Демирис притежава всичко, включително и Лари.
— Лари знае ли, че пиеш?
Катерин остави с трясък чашата и застана, олюлявайки се, пред него.
— Какви ги дрънкаш? — попита с възмущение. — Кой е казвал, че пия? Не ме нападай само защото искам да отпразнувам среща със стар приятел!
— Катерин — поде Фрейзър, — аз…
— Как смееш да идваш тук и да ме обвиниш, че съм пияница?
— Извинявай, Катерин — мъчително изрече той. — Виждам, имаш нужда от помощ.
— Грешиш — отвърна тя. — Нямам нужда от никаква помощ. Знаеш ли защо? Защото съм само… само… — Тя се замъчи да си спомни думата, но накрая се отказа. — Нямам нужда от помощ.
Фрейзър я изгледа и рече:
— Сега трябва да отида на една конференция. Хайде да вечеряме заедно.
— Добре — кимна тя.
Изпрати Бил Фрейзър, сетне с несигурни стъпки се отправи към спалнята, бавно отвори вратата на гардероба и се вгледа в огледалото от вътрешната страна. Застина като попарена. Не можеше да повярва на очите си, беше сигурна, че това е някаква ужасна оптическа измама. Още се чувстваше хубавото момиченце, обожавано от баща си, младата колежанка, на която Рон Питърсън каза в мотелската стая: „Господи, Кати, ти си най-красивото създание, което някога съм виждал!“ Бил Фрейзър я прегръщаше и й повтаряше: „Колко си красива, Катерин!“ Лари казваше: „Остани все така красива, Кати, ти си фантастична!“ Сега, както гледаше отражението си в огледалото, тя дрезгаво изграчи:
— Коя си ти?
И тъжната безформена жена в огледалото заплака — по противното, подпухнало лице потекоха безнадеждни, безсмислени сълзи.
След няколко часа на вратата се позвъни. Катерин чу гласа на Уилям Фрейзър.
— Катерин! Катерин, тук ли си?
После той отново натисна звънеца. Накрая се отказа и Катерин остана сама с непознатата в огледалото.
На другата сутрин в десет часа взе такси до улица „Патисион“. Лекарят се казваше Никодес, беше едър мъжага с бяла рунтава грива, мъдро лице, ласкави очи и непринудени обноски. Сестрата въведе Катерин в кабинета и доктор Никодес й посочи един стол.
— Седнете, мисис Дъглас.
Катерин седна — нервна и напрегната, като се опитваше да успокои треперенето на тялото си.
— Какво ви тревожи?
