Катерин се изправи. Беше удивена колко тромаво и недодялано е тялото й, но всичко щеше да се промени.
— Ще трябва да си купя дрехи по-малък размер — усмихна се тя.
Лекарят написа нещо на едно картонче.
— Това е адресът на клиниката. Ще ви очакват. След резултатите от изследванията отново ще се видим.
На улицата Катерин се огледа за такси, после си рече: „По дяволите, я по-добре да свиквам с физическите упражнения.“ И тръгна пеша. Пред една витрина спря, за да разгледа отражението си.
На бърза ръка беше обвинила Лари за разпадането на брака им, без изобщо да се замисли каква е нейната вина. Как той да има желание да се връща у дома при жена, която изглежда така? Колко бавно и неусетно се беше промъкнала тази непозната! Катерин се запита колко ли бракове са загинали по този начин — не с гръм и трясък, а с хленч, както е казал добрият стар Т. С. Елиът. — Е, това вече беше минало. Отсега нататък тя вече нямаше да се обръща назад, щеше да гледа само към прекрасното бъдеще.
Стигна модния квартал „Колонаки“. Минаваше покрай козметичен салон и внезапно й хрумна да влезе. Чакалнята беше от бял мрамор — просторна и елегантна. Една високомерна администраторка, която записваше клиентките, изгледа с неодобрение Катерин и я попита:
— С какво мога да ви услужа?
— Искам час за утре сутрин — каза Катерин. — За всички манипулации. — Изведнъж в съзнанието й изплува името на известния стилист фризьор. — Искам час и при Алеко.
Жената поклати глава.
— Ще ви запиша час, госпожо, но при някой друг.
— Слушайте — отсече Катерин, — ще кажете на Алеко, че ако не ме вземе, ще тръгна да разправям на всички в Атина, че съм негова редовна клиентка.
Жената ококори очи от изненада и бързо рече:
— Ще видя какво мога да направя. Заповядайте в десет сутринта.
— Благодаря — засмя се Катерин. — Ще дойда.
И излезе.
Пред себе си видя малка таверна с надпис на витрината: „МАДАМ ПИРИС — ГЛЕДАЧКА.“ Стори й се познат, най-неочаквано тя си припомни разказа на граф Папас за мадам Пирис. Беше нещо за някакъв полицай и лъв — но не се сещаше за подробностите. Не вярваше на гледачки, но не устоя на порива да влезе. Имаше нужда някой да й вдъхне вяра, да потвърди усещането й за прекрасното ново бъдеще, да й каже, че животът отново ще бъде хубав, че си струва да живее. Отвори вратата и влезе.
След ярката слънчева светлина й трябваха няколко мига, за да свикне с мрачното като пещера помещение. Различи в ъгъла тезгях и дузина маси и столове. Един уморен келнер я приближи и я заговори на гръцки.
— Няма да пия нищо, благодаря — каза Катерин. Изпита удоволствие от тези думи и ги повтори: — Няма да пия нищо. Искам да видя мадам Пирис. Тук ли е?
Келнерът посочи една празна маса в ъгъла на помещението и Катерин седна там. След няколко минути почувства, че някой застава до нея, и вдигна очи.
Жената бе облечена в черно, бе невероятно стара и слаба, с изсушено от времето ъгловато лице.
— Търсели сте ме — неуверено попита тя на английски.
— Да — отвърна Катерин. — Искам да ми гледате.
Жената седна и вдигна ръка. Келнерът донесе чаша гъсто черно кафе на малка табла. Постави го пред Катерин.
— За мене не — рече тя. — Аз…
— Пийте — каза мадам Пирис.
Катерин изненадано я погледна, после взе чашата и отпи глътка. Беше силно и горчиво. Тя остави чашката.
— Още — промълви жената.
Катерин понечи да възрази, после си помисли: „По дяволите, това, което губят от гледането, печелят от кафето.“ Отпи отново. Беше отвратително.
— Още — повтори мадам Пирис.
Катерин сви рамене и изпи последната глътка. На дъното на чашата остана гъста лепкава утайка. Мадам Пирин кимна, пресегна се и взе чашата от Катерин. Дълго време безмълвно се взираше в нея. Катерин се чувстваше глупаво. „И таз добра, интелигентно, свястно момиче като мен да наблюдава как една стара побъркана гъркиня се взира в празна чаша от кафе!“
— Идвате от много далече — изведнъж промълви жената.
— Как познахте? — насмешливо рече Катерин.
Мадам Пирис я погледна в очите и нещо в погледа на старата жена смрази Катерин.
— Вървете си у дома.
Катерин преглътна.
— Аз… съм си у дома.
— Вървете си там, откъдето сте дошли.
— Искате да кажете в Америка?
— Където и да е. Махнете се оттук, бързо!
— Защо? — попита Катерин, Постепенно я обхвана ужас. — Какво има?
Старицата поклати глава. Гласът й беше дрезгав, трудно произнасяше думите.
— Тя е навсякъде около вас.
— Коя?
— Махнете се!
В гласа й имаше настойчивост, някакъв тънък, остър, пронизителен звук като на измъчващо се от болка животно. Катерин почувства, че косата й настръхва.
— Плашите ме — простена тя. — Моля ви, кажете ми какво има!
Старата жена клатеше глава, очите й бяха безумни.
— Махнете се, преди да ви настигне.
Катерин почувства, че я обзема паника. Беше й трудно да диша.
— Кой да ме настигне?
Лицето на старицата се изкриви от болка и ужас.
— Смъртта. Тя идва към вас.
Жената стана и изчезна в задната стаичка.
Катерин седеше неподвижна, сърцето й силно биеше, ръцете й трепереха и тя здраво ги стисна, за да ги успокои. Улови погледа на келнера и понечи да си поръча пиене, но се въздържа. Нямаше да позволи на една луда жена да провали светлото й бъдеще. Седя там, дишайки дълбоко, докато се овладя; след доста време се изправи, взе чантата и ръкавиците си и излезе от таверната.
Вън, на ослепително ярката слънчева светлина отново се почувства по-добре. Беше глупаво да се плаши от някаква бабичка. Това чудовище трябва да бъде арестувано, за да не плаши хората. „Отсега нататък ще си гадая само на сладки“ — помисли си Катерин.
Щом се прибра в апартамента и погледна дневната, сякаш я видя за пръв път. Гледката беше отчайваща. Всичко бе потънало в прах, из цялата стая бяха разхвърляни дрехи. Струваше й се невероятно, че в пиянския си унес не е забелязвала всичко това. Щеше да започне гимнастиката, като почисти основно. Отправи се към кухнята, когато чу шум от спалнята. Сърцето й тревожно се сви и тя предпазливо тръгна натам.
В стаята беше Лари. На леглото имаше затворен куфар, а той подреждаше багаж в друг куфар. Катерин го гледа известно време, после рече:
— Ако е за Червения кръст, вече им дадох.
Лари вдигна поглед.
— Заминавам.
— Пак ли с Демирис?
— Не — отговори той, без да спира. — Сам. Махам се оттук.
