В града намери малък универсален магазин, където купи джобно фенерче, батерии и кълбо канап.
— В хотела ли сте отседнали? — попита продавачът, докато му връщаше рестото.
— Не — отговори Лари. — Просто минавам на път за Атина.
— На ваше място бих внимавал — посъветва го човекът.
Лари го стрелна с очи.
— Защо?
— Приближава буря. Нали чувате как блеят овцете.
Лари се прибра в хотела в три аса. В четири двамата с Катерин тръгнаха към пещерите. Беше излязъл силен вятър, на север започваха да се трупат буреносни облаци, които скриха слънцето.
Пещерите на Перама са на тридесет километра източно от Янина. През вековете огромните сталагмити и сталактити са приели формата на животни, на дворци, на накити, а пещерите са се превърнали в туристическа забележителност.
Катерин и Лари пристигнаха в пет часа — час преди края на работното време. На входа Лари купи билети и една брошура за пещерите. Бедно облечен екскурзовод се приближи и предложи услугите си.
— Само петдесет драхми — напевно подхвана той, — и ще ви разведа по най-хубавия маршрут.
— Не ни трябва водач — отсече Лари.
Катерин го погледна, изненадана от острия му тон. Той я хвана за ръка.
— Да вървим.
— Убеден ли си, че не ни трябва водач?
— За какво ни е? Това е изнудване. Само ще влезем и ще разгледаме пещерата. Ще прочетем каквото трябва в брошурата.
— Добре — любезно се съгласи Катерин.
Входът на пещерата беше по-голям, отколкото беше очаквала, и бе ярко осветен с прожектори. Беше пълно с туристи. Стените и таванът бяха осеяни с внушителни фигури, изваяни от камък: птици, великани, цветя и корони.
— Фантастично е! — възкликна Катерин. Разлисти брошурата. — Никой не знае колко стари са тези пещери.
Гласът й звучеше глухо и отекваше под каменния таван. Над главите им висяха сталактити. Издълбан в скалата тунел водеше към втора, по-малка зала, осветена от голи крушки на жици. И тук беше пълно с невероятни фигури — безумни, разточителни творения на природата. В дъното имаше табела, на която пишеше: „Опасно за живота. Не влизай.“
Зад табелата зееше черна дупка. Лари небрежно се запъти натам и се огледа. Катерин разглеждаше изваянията около входа. Лари взе табелата и я метна встрани, после се върна при Катерин.
— Влажно е — каза тя. — Тръгваме ли?
— Не!
Тонът на Лари беше твърд. Тя го погледна изненадана.
— Има още за разглеждане — обясни той. — Администраторът ми каза, че най-интересна е новооткритата част. На всяка цена трябвало да я видим.
— Къде е? — попита Катерин.
— Ето там.
Лари я хвана за ръка и двамата се отправиха към зеещата черна бездна в дъното на пещерата.
— Не можем да влезем — рече Катерин. — Тъмно е.
Той я потупа по ръката.
— Не се безпокой. Администраторът ме предупреди да взема фенерче. — Извади го от джоба си. — Ето заповядай — виждаш ли?
Запали го и тънкият лъч освети дълъг тъмен коридор в древната скала. Катерин стоеше и се взираше в тунела.
— Изглежда толкова голяма — плахо каза тя. — Сигурен ли си, че не е опасно?
— Разбира се — отвърна Лари. — Тук водят ученици.
Катерин все още се колебаеше, искаше й се да останат при другите туристи. Струваше й се някак си опасно.
— Добре — продума тя.
Тръгнаха по прохода. Бяха изминали само няколко метра, но тъмнината погълна кръга светлина, идващ от главната пещера. Проходът рязко завиваше наляво, после надясно. Бяха сами в един студен, вечен, прастар свят. В светлината на фенерчето Катерин зърна лицето на Лари и отново забеляза предишното оживление. Точно такъв израз имаше и в планината. Стисна по-здраво ръката му.
Пред тях тунелът се разделяше на две. Катерин виждаше грубия камък на ниския таван там, където се разделяше в две посоки. Спомни си за Тезей и Минотавъра и се запита дали няма да се натъкнат на тях. Отвори уста да предложи да се връща, но преди да проговори, Лари каза:
— Ще вървим наляво.
Тя го погледна с надежда, че гласът й звучи нормално, и рече:
— Скъпи, не смяташ ли, че трябва да тръгваме обратно? Става късно. Ще затворят пещерите.
— Отворени са до девет — отвърна Лари. — Искам да намеря една пещера. Току-що открита. Казват, че наистина била фантастична.
Той продължи напред. Катерин се поколеба, търсеше извинение да не ходят нататък. Но в края на краищата защо пък да не разгледат и другите пещери? На Лари му доставяше удоволствие. Ако това му бе необходимо, за да бъде щастлив, тя бе готова да стане най-големият — как ли се казваше? — спелеолог на света.
Лари беше спрял и я чакаше.
— Идваш ли? — нетърпеливо подвикна той.
Тя се опита да се покаже ентусиазирана.
— Да. Само гледай да не ме изгубиш.
Лари не отговори. Тръгнаха по отклонението вляво, стъпвайки внимателно по камъчетата, които се ронеха под краката им. Лари бръкна в джоба си и след миг Катерин чу, че нещо пада на земята. Той продължи да върви.
— Не изпусна ли нещо? — попита тя. — Стори ми се, че чух…
— Ритнах един камък — отвърна Лари. — Да вървим по-бързо.
Продължиха напред, а Катерин не разбра, че след тях се размотава кълбото канап.
Тук таванът на пещерата беше по-нисък, стените — по-влажни и — Катерин се засмя на мислите си — по-злокобни. Тунелът пред тях сякаш започваше да се стеснява заплашително и злокобно.
— Това място май не ми харесва — проговори тя.
— Не ставай смешна, Кати, това е просто пещера.
— Как смяташ, защо сме единствените тук?
— Малко хора знаят за тази част — колебливо отвърна Лари.
Продължиха да вървят, докато Катерин загуби всякакво чувство за време и пространство.
Проходът отново започна да се стеснява, скалите от двете страни се нахвърляха върху тях с остри неочаквани издатини.
— Къде, мислиш, се намира това място? — попита Катерин. — Вече сигурно наближаваме Китай.
— Остава още малко.
Гласовете им звучаха неясно и глухо като повтарящо се, заглъхващо ехо. Застудя, но студът беше влажен и лепкав. Катерин потръпваше. В лъча на фенерчето откриха, че проходът пред тях отново се раздвоява. Спряха. Тунелът вляво беше по-голям от този вдясно.
— Трябва да сложат светоотразяващи пътни знаци — рече Катерин. — Вероятно сме отишли прекалено далеч.
— Не — отвърна Лари. — Сигурен съм, че е този вдясно.
— Наистина започна да ми става студено, скъпи. Хайде да се връщаме.
Той се обърна да я погледне.
