— … сега, докато спи.
Катерин стоеше като попарена, не можеше да помръдне. Сякаш чуваше стробоскопични звуци, бързи, пулсиращи фрази. Останалата част от изреченията се губеше във виещия вятър и гръмотевиците.
— … трябва да действаме бързо, преди тя да…
Катерин пак бе обзета от ужас, от неописуема сковаваща паника. Кошмарът е бил истина. Лари се опитваше да я убие. Трябваше да се махне оттук, преди да я открият, преди да я убият. Разтреперана, тя заотстъпва бавно назад. Блъсна една лампа, но успя да я хване, преди да е паднала на пода. Сърцето й биеше толкова силно, че Катерин се страхуваше да не го чуят въпреки гръмотевиците и дъжда. Стигна външната врата, отвори я и вятърът почти я изтръгна от ръцете й.
Излезе в нощта и затвори вратата след себе си. Студеният шибащ дъжд веднага я измокри до кости и чак сега тя осъзна, че е само по нощница. Но какво от това! Сега важното беше да избяга. През проливния дъжд виждаше светлините във фоайето на хотела. Би могла да отиде там и да помоли за помощ. Но дали ще й повярват? Спомни си изражението на доктора, когато му каза, че Лари иска да я убие. Не, ще помислят, че е истеричка, и ще я предадат на Лари. Трябваше да се махне от това място. Тя се отправи към стръмната камениста пътека, която водеше към селото.
Поройната буря я беше превърнала в кално хлъзгаво тресавище, което всмукваше босите й крака и я забавяше. Катерин имаше чувството, че тича в някакъв кошмар, че напразно се опитва да избяга със забавени движения, докато преследвачите й я гонят. Непрекъснато се подхлъзваше и падаше на земята, стъпалата й кървяха от острите камъни по пътеката, но тя дори не ги усещаше. Беше изпаднала в шок, движеше са като робот, падаше, повалена от някой порив на вятъра, ставаше и пак тръгваше надолу по пътеката към селото, без да знае къде отива. Вече не усещаше и дъжда.
Пътеката внезапно я изведе на тъмна пуста улица на края на селото. Катерин продължаваше да залита напред като подгонено животно, несъзнателно правеше стъпка след стъпка, ужасена от страхотните шумове, раздиращи нощта, и светкавиците, които превръщаха небето в пъкъл.
Стигна езерото, спря и втренчено се загледа в него, а вятърът развяваше тънката й нощница. Спокойните води се бяха превърнали в кипящ, разпенен океан, шибан от демонични ветрове, които вдигаха високи вълни, разбиващи се жестоко една в друга.
Катерин стоеше и се опитваше да си спомни какво прави там. Изведнъж се сети. Отиваше на среща с Бил Фрейзър. Той я чакаше в красивата си къща, за да се оженят. Над водите Катерин зърна жълта светлинка сред поройния дъжд. Бил беше там и я чакаше. Но как да стигне до него? Погледна надолу и видя лодки с гребла, които се въртяха в бурните води и се дърпаха от кея.
Тя разбра какво трябва да направи. Излази до една лодка и скочи в нея. Борейки се да запази равновесие, развърза въжето, което я държеше за кея. Лодката веднага отскочи навътре, устремена към свободата. Катерин падна. Привдигна се на пейката и взе веслата, като се мъчеше да си спомни как ги използва Лари. Но нямаше никакъв Лари. Сигурно е бил Бил. Да, спомняше си как Бил гребеше, а тя седеше в лодката. Щяха да се срещнат с майка му и баща му. Катерин се опита да раздвижи веслата, но гигантските вълни подхвърляха и въртяха лодката, греблата се изплъзнаха от ръцете й и водата ги погълна. Тя седеше и гледаше как изчезват от погледа й. Лодката се носеше към средата на езерото. Зъбите на Катерин затракаха от студ, тя започна да трепери, обхваната от неудържими спазми. Почувства, че нещо се плиска в краката й, погледна и видя, че лодката се пълни с вода. Разплака се, защото сватбената й рокля щеше да се намокри. Бил Фрейзър й я беше купил и сега щеше да се ядоса.
Тя беше с булчинска рокля, защото двамата с Бил бяха в черква, и свещеникът, който приличаше на бащата на Бил, рече: „Ако някой е против този брак, да каже сега или…“, и тогава женски глас добави: „Сега, докато тя спи“, светлините угаснаха и Катерин отново беше в пещерата, Лари я държеше, а жената плискаше срещу нея вода, за да я удави. Затърси жълтата светлинка в дома на Бил, но тя беше изчезнала. Той вече не искаше да се ожени за нея и сега Катерин си нямаше никого.
Брегът вече беше много далеч, скрит в шибащия пороен дъжд, Катерин беше сама в бурната нощ с вятъра мелтеми, който пищеше в ушите й. Лодката започна да се люлее коварно, големите вълни се разбиваха в нея. Ала Катерин вече не се страхуваше. По тялото й се разливаше приятна топлина, тя усещаше дъжда като меко кадифе по кожата си. Сключи ръце пред гърдите си и започна да казва една молитва, която беше научила като малко момиченце.
— Сега лягам да спя… и моля Бог душата ми да пази… и ако умра в съня… моля Бог душата ми да прибере.
Обзе я чудно щастие, защото знаеше, че най-после всичко е наред. Отиваше си у дома.
В този миг голяма вълна подхвана лодката и тя бавно започна да се преобръща в черното бездънно езеро.
КНИГА ТРЕТА
23.
ПРОЦЕСЪТ
Пет часа преди началото на процеса за убийство срещу Ноел Паж и Лари Дъглас зала № 33 на съдебната палата Арсакион в Атина вече беше претъпкана. Съдебната палата се помещаваше в огромно сиво квадратно здание между улица „Университетска“ и „Стада“. Углавни дела се гледаха само в три от тридесетте зали на сградата; в зали № 21, № 30 и № 33. За този процес бяха избрали зала № 33, защото беше най-голяма. В коридорите нямаше къде игла да падне и на двата входа на залата стояха полицаи в сиви униформи, които възпираха тълпата. Щандът за сандвичи в коридора беше опразнен още първите пет минути, пред телефонната кабина чакаше дълга опашка.
Началникът на полицията Йоргос Скури лично се бе заел с мерките за сигурност. Беше пълно с фоторепортери, които за негова радост го снимаха доста. Пропуските за залата вървяха на висока цена. От седмици гръцките съдии бяха обсипвани с молби от приятели и близки. Вътрешните хора, успели да получат пропуски, ги разменяха срещу различни услуги или ги продаваха на чакалите, които ги пласираха с печалба по петстотин драхми на парче.
Обстановката за процеса беше съвсем обикновена. От години арена на хиляди съдебни битки, зала № 33 на втория етаж беше запусната и стара. Бе широка десетина метра и дълга към дванадесет. Имаше три реда места с разстояние от два метра между тях, на всеки ред имаше по девет дървени пейки.
В предната част на залата зад полираната махагонова преграда се издигаше подиум с кожени столове с високи облегалки за тримата председателстващи съдии. Над средния стол — зад председателя на съда, висеше мръсно квадратно огледало, в което се отразяваше част от залата.
Пред подиума беше свидетелското място — малка издигната площадка с катедра и дървена поставка за документи. На катедрата бе сложено разпятие, изработено от златно фолио — Христос на кръста с двама от учениците си отстрани. В дъното беше ложата на съдебните заседатели, където вече седяха десетимата заседатели. Най-вляво беше скамейката на обвиняемите. Пред подсъдимите беше масата на адвокатите.
Стените на залата бяха гипсови, а подът беше покрит с линолеум за разлика от протритите дъсчени подове в залите на първия етаж. От тавана висяха дузина електрически крушки със стъклени глобуси. В единия ъгъл имаше старомодна печка с кюнци, които влизаха в тавана. Част от залата беше отделена за журналисти. Имаше представители на Ройтер, на Юнайтед Прес, на Интернешънъл Нюс Сървис, на Китайската телеграфна агенция, на Франс Прес, на ТАСС.
Обстоятелствата около един процес за убийство са достатъчно сензационни, но тук действащите лица бяха толкова прочути, че развълнуваните зяпачи не знаеха къде да гледат по-напред. Беше като цирк с три арени. На първия ред седеше звездата Филип Сорел, за когото се говореше, че е бивш любовник на Ноел Паж. На път към залата Сорел беше счупил един фотоапарат и категорично беше отказал да говори пред репортерите. Седеше затворен и мълчалив, издигнал невидима стена около себе си. Зад Сорел бе Арман Готие. Високият мрачен режисьор непрекъснато оглеждаше залата, сякаш трупаше материал за следващия си филм. До него седеше Израел Кац — прочутият френски хирург и герой от Съпротивата.
