вдигнаха я, тя искаше да ги предупреди за прилепите, ала не можеше да спре да пищи.
22.
НОЕЛ И КАТЕРИН
Лежеше тиха и неподвижна, за да не я намерят прилепите, и стиснала здраво очи, се ослушваше да долови бръмченето на крилата им.
Мъжки глас каза:
— Цяло чудо е, че я открихме.
— Ще се оправи ли?
Беше гласът на Лари.
Изведнъж Катерин отново бе обзета от ужас. Сякаш всички клетки в тялото й крещяха и я предупреждаваха да бяга. Убиецът беше дошъл да я търси. Тя простена:
— Не…
И отвори очи. Беше в леглото си в бунгалото. В краката й стоеше Лари, а до него — някакъв непознат. Лари тръгна към нея.
— Катерин…
— Не ме докосвай! — Гласът й беше слаб и пресипнал. Тя се дръпна.
— Катерин! — По лицето на Лари се изписа отчаяние.
— Махнете го оттук — замоли Катерин.
— Още е в шок — каза непознатият. — По-добре почакайте в другата стая.
Лари се вторачи в Катерин, лицето му беше безизразно.
— Разбира се. Ще направя всичко за нея.
Обърна се и излезе. Непознатият се приближи. Беше нисък, дебел мъж с приятно лице и мила усмивка. Говореше английски със силен акцент.
— Аз съм доктор Казомидес. Преживели сте много неприятни моменти, мисис Дъглас, но ви уверявам, че ще се оправите. Леко сътресение на мозъка и силен шок, но след няколко дни ще бъдете съвсем добре. — Той въздъхна. — Би трябвало да затворят тези проклети пещери. Това е трети нещастен случай за последната година.
Катерин понечи да поклати глава, но спря, усетила пулсираща болка.
— Не беше нещастен случай — глухо промълви тя. — Той се опита да ме убие.
Докторът я погледна.
— Кой се опита да ви убие?
Устата й беше суха, езикът й бе надебелял. Трудно изговаряше думите.
— М-моят съпруг.
— Ами, какво говорите!
Не й вярваше. Катерин преглътна и отново опита:
— Той ме остави в пещерата, за да умра.
Лекарят поклати глава.
— Било е нещастен случай. Ще ви дам успокоително и когато се събудите, ще се чувствате много по- добре.
Обхвана я страх.
— Не! — примоли се тя. — Не разбирате ли? Аз няма да се събудя. Отведете ме оттук.
Докторът успокоително се усмихна.
— Казах ви, ще се оправите, мисис Дъглас. Имате нужда само от хубав дълъг сън.
Бръкна в черна лекарска чанта и затърси спринцовка.
Катерин се опита да седне, но изгаряща болка прониза главата й и тя изведнъж потъна в пот. Падна на леглото, главата й пулсираше непоносимо.
— Все още не бива да правите опити да се движите — предупреди я доктор Казомидес. — Преживели сте ужасно изпитание. — Извади спринцовката, напълни я с кехлибарена течност от един флакон и каза: — Обърнете се, моля. Когато се събудите, ще се чувствате нов човек.
— Няма да се събудя — прошепна Катерин. — Той ще ме убие, докато спя.
Лицето на лекаря бе угрижено. Той се приближи към нея.
— Моля ви, обърнете се, мисис Дъглас.
Тя се взираше в него, в очите й се четеше упорство. Доктор Казомидес внимателно я обърна настрана, вдигна нощницата й и тя почувства убождане в хълбока.
— Готово.
Катерин се обърна по гръб и прошепна:
— Вие току-що ме убихте. — Очите й се напълниха със сълзи на безсилие.
— Мисис Дъглас, знаете ли как ви намерихме? — попита тихо лекарят.
Тя понечи да поклати глава, но си спомни за болката. Гласът му беше внимателен.
— Мъжът ви ни заведе при вас.
Катерин го зяпна — не го разбираше.
— Завил погрешно и се загубил в пещерата. Не могъл да ви намери и обезумял. Извикал полицията и ние незабавно организирахме спасителна група.
Тя го гледаше все така неразбиращо.
— Лари… е извикал помощ?
— Беше в ужасно състояние. Обвиняваше себе си за случилото се.
Тя лежеше и се опитваше да осмисли, да свикне с тази нова информация. Ако Лари се беше опитал да я убие, той нямаше да организира спасителна група за търсенето й и да се тревожи за нейната безопасност. Почувства се ужасно объркана. Докторът я наблюдаваше съчувствено.
— Сега спете — рече той. — Ще дойда да ви видя утре сутринта.
Катерин беше повярвала, че мъжът, когото обича, е убиец. Разбираше, че трябва да каже на Лари и да помоли да й прости, но главата й натежа, очите й започнаха да се затварят. „Ще му кажа по-късно — помисли си. — Когато се събудя. Той ще разбере и ще ми прости. И всичко отново ще бъде чудесно, точно както преди…“
Събуди я внезапен остър гръм. Очите й широко се разтвориха, сърцето й бързо заби. По прозореца на спалнята яростно барабанеше пороен дъжд, светкавица заля всичко с бледосиня светлина, от която стаята заприлича на преекспонирана фотография. Вятърът блъскаше къщата, мъчеше се с писък да се промъкне вътре, дъждът трополеше като хиляди малки барабани по покрива и прозорците. През няколко секунди се чуваше зловеща гръмотевица, последвана от светкавица.
Катерин се беше събудила от гръмотевиците. Помъчи се да седне и погледна малкия часовник на нощното шкафче. Беше замаяна от успокоителното, което докторът й сложи, и трябваше да се напрегне, за да различи цифрите на циферблата. Беше три часът през нощта. Беше сама. Лари сигурно бе в другата стая, бдеше, разтревожен за нея. Трябваше да го види, да му се извини. Внимателно спусна крака от леглото и се опита да се изправи. Главата й се завъртя. Започна да пада, но се хвана за таблата на леглото, докато й мина. Тръгна неуверено към вратата. Усещаше мускулите си схванати и непривикнали. Главата й болезнено бумтеше. За миг постоя така, подпряла се на бравата, после отвори вратата и влезе в дневната.
Лари не беше там. В кухнята светеше и тя тръгна натам, залитайки. Лари стоеше прав с гръб към нея и тя го повика, но силна гръмотевица заглуши гласа й. Преди отново да го извика, в полезрението й се появи жена. Лари каза:
— За теб е опасно да… — виещият вятър отнесе останалите думи.
— Трябваше да дойда. Трябваше да се уверя, че…
— … ни видят заедно. Никой няма да…
— … казах ти, че това е моя грижа…
— Няма нищо, което да ни…