— Почти стигнахме, Кати. — Стисна ръката й. — Ще те стопля, когато се върнем в бунгалото. — Видя нежеланието, изписано на лицето й. — Слушай, ако в следващите две минути не открием залата, ще се върнем. Става ли?
Катерин почувства, че на сърцето й олеква и признателно каза:
— Добре.
— Да вървим.
Завиха по тунела вдясно. Лъчът на фенерчето рисуваше тайнствени трептящи десени по сивата скала пред тях. Катерин погледна назад — беше тъмно като в рог. Сякаш фенерчето изрязваше светлина от ужасния мрак и я придвижваше няколко стъпки напред, затваряйки ги в малка светла утроба. Внезапно Лари спря.
— По дяволите!
— Какво има?
— Май преди малко сбъркахме на разклонението.
Катерин кимна.
— Добре, да се връщаме.
— Нека проверя. Чакай ме тук.
Тя го погледна изненадана.
— Къде отиваш?
— Ще се върна само няколко крачки. — Гласът му беше напрегнат и неестествен.
— Ще дойда с теб.
— Ако съм сам, ще стане по-бързо, Катерин. Само ще проверя при последното разклонение — рече нетърпеливо той. — След десет секунди съм тук.
— Добре — смутено рече тя.
Наблюдаваше как Лари се обръща и поема обратно в тъмнината, откъдето бяха дошли, обгърнат в ореол светлина като ангел в недрата на земята. След миг светлината изчезна и тя беше потопена в непрогледен мрак. Стоеше трепереща и броеше секундите. После минутите.
Лари не се връщаше.
Катерин чакаше, усещайки как мракът се плиска край нея като злокобни невидими вълни.
— Лари! — извика тя — гласът й беше дрезгав и несигурен. Прокашля се и изкрещя по-силно: — Лари!
Чу как звукът заглъхва на хвърлей от нея, убит от мрака. Сякаш нищо не можеш да живее на това място. Катерин усети първите тръпки на ужаса. Казваше си: „Разбира се, Лари веднага ще се върне, просто трябва да стоя където съм и да не се паникьосвам.“
Минутите в тъмнината едва се влачеха и тя започна да осъзнава, че се е случило нещо ужасно. С Лари сигурно е станало злополука, може би се е подхлъзнал на някой камък и си е ударил главата в острите издатини по стените на пещерата. Сигурно в този миг лежи само на няколко крачки от нея и кръвта му изтича. Или се е загубил. Или фенерчето е угаснало и той не може да се измъкне от недрата на тази пещера, както и тя.
Изпита чувството, че се задушава, че се дави, обзе я безумна паника. Обърна се и бавно тръгна в посоката, от която бяха дошли. Тунелът беше тесен и ако Лари лежеше на земята ранен и безпомощен, имаше вероятност да го намери. Скоро щеше да стигне разклонението. Движеше се предпазливо, под краката й се търкаляха камъчета. Стори й се, че чува далечен звук, и спря, за да се ослуша. Лари! Беше тихо и тя отново тръгна, после пак го чу. Беше бръмчене, сякаш някой превърташе касетофон. Тук имаше някой.
Извика и чу как гласът й заглъхва в тишината. Ето пак! Бръмченето, Приближаваше към нея. Ставаше все по-силно, движеше се бързо като свистящ полъх на вятъра. Идваше все по-близо и по-близо. Изведнъж връхлетя върху нея в мрака — студена, лепкава кожа докосна бузите й, целуна устните й, запълзя по главата й, тя усети остри нокти в косата и по лицето си, задуши я лудешко пляскане на крила, някакъв неописуем ужас я нападна в тъмнината.
Катерин припадна.
Лежеше на остър камък, който й убиваше, и това й помогна да се свести. Бузата й беше топла и лепкава — чак след минута Катерин разбра, че е от собствената й кръв. Спомни си крилата и ноктите нападнали я в мрака, и се разтрепери.
В пещерата имаше прилепи.
Опита се да си припомни какво знае за прилепите. Беше чела, че са летящи мишки и се събират с хиляди. Единствената друга информация, която изрови от паметта си, беше, че има прилепи вампири, но тя бързо отпъди тази мисъл. Седна без желание, дланите на ръцете й пареха от болка, издрани в острите камъни.
„Не можеш да седиш тук със скръстени ръце. Стани и направи нещо“ — рече си тя. Мъчително се изправи на крака. Беше изгубила обувката си, роклята й беше скъсана, но Лари щеше да й купи утре друга. Представи си как двамата влизат в магазинчето в селото, как се смеят и щастливи й купуват бяла лятна рокля, но кой знае как, роклята се превърна в покров и отново започна да я обхваща паника. Трябваше да мисли за утрешния ден, не за кошмара, който я обгръщаше в момента. Трябваше да върви. Но накъде. Бе изгубила посоката. Ако тръгнеше в погрешна посока, щеше да навлезе по-навътре в пещерата, ала разбираше, че не може да стои така. Опита се да прецени колко време е изминало, откакто бяха влезли в пещерата. Сигурно един час, може би два. Нямаше начин да разбере колко време е била в безсъзнание. Сигурно ще започнат да ги търсят двамата с Лари. Ами ако никой не забележи, че ги няма? Не се отбелязваше кой влиза или излиза от пещерата. Тя можеше да остане тук завинаги.
Събу и другата си обувка и започна да върви, стъпваше бавно и внимателно, протегнала напред парещите си ръце, за да се предпази от неравните стени на тунела. „Най-дългото пътуване започва с една- единствена крачка — сети се тя. — Казали са го китайците, а те са толкова умни. Измислили са фойерверките и имат достатъчно ум в главата си, за да не се натикват в някаква тъмна дупка в земята, където никой няма да ги открие. Ако продължа да вървя, ще попадна на Лари или на туристи, ще се върнем в хотела, ще си пийнем и ще се посмеем на всичко това.“
Изведнъж спря. В далечината отново се чу бръмченето, което се движеше към нея като призрачен експресен влак. Разтрепери се и запищя. Само след миг я връхлетяха — стотици прилепи се блъскаха в нея, удряха я със студените си лепкави крила, душаха я с покритите си с козина тела, всичко се превърна в неописуем кошмар.
Последното, което си спомняше, преди да изгуби съзнание, беше, че вика Лари.
Лежеше на студения, влажен под на пещерата. Очите й бяха затворени, но съзнанието й изведнъж се пробуди и тя си помисли: „Лари иска да ме убие.“ Сякаш мисълта се беше съхранила в подсъзнанието й. В миг на просветление тя чу думите на Лари: „Влюбен съм в друга… Искам развод.“ Лари, който се приближава към нея в облака на върха на планината с протегнати ръце. Сети се как е погледнала надолу и е казала: „Има да слизаме цяла вечност“, а Лари бе отвърнал: „Не е толкова далеч“… Думите на Лари: „Не ни трябва водач… Май сбъркахме на разклонението. Чакай ме… След десет секунди съм тук…“ И после ужасяващата тъмнина.
Лари изобщо нямаше намерение да се връща. Помирението, меденият месец… всичко беше измама, част от плана му да я убие. През цялото време, докато тя самодоволно благодареше на Бога, че й е дал още една възможност, Лари е замислял как да я убие. И беше успял, защото Катерин знаеше, че никога няма да се измъкне оттук. Беше погребана жива в мрачна ужасна гробница. Прилепите си бяха отишли, но тя усещаше миризмата на гадната им слуз по лицето и тялото си и знаеше, че ще се върнат. Не бе сигурна, че ще запази разсъдъка си при още едно нападение. От тази мисъл отново се разтрепери и си наложи да диша бавно и дълбоко.
После отново чу звука и разбра, че няма да го понесе още веднъж. Започна като тихо бучене, но звуковата вълна се засилваше. Внезапно в тишината прокънтя мъчителен писък — пак и пак, а другият шум все повече се засилваше, в тъмния тунел се появи светлина. Катерин чу гласове, към нея се протягаха ръце,
