Лучия слушаше само с половин ухо. Кръстът беше толкова наблизо. Помисли си:
„Но тези проклети мъже! Лошо разпределяш събитията във времето, Господи, и имаш странно чувство за хумор.“
— Добре — каза Хайме Миро. — Трябва да изберем най-добрия вариант. Ще ги придружим до манастира и ще ги оставим, но не можем да пътуваме като някакъв цирк. — Той се обърна към монахините, без да сдържа гнева в гласа си. — Знае ли някоя от вас къде е Мендавиа?
Сестрите се погледнаха една друга. Грасиела каза:
— Не съвсем.
— Тогава как, по дяволите, очаквате да стигнете там?
— Господ ще ни води — каза твърдо сестра Тереза.
Друг един от мъжете, Рубио Арсано, каза, усмихвайки се:
— Имате късмет — той кимна към Хайме. — Той е дошъл да ви води лично, сестро.
Погледът на Хайме го накара за замълчи.
— Ще се разделим. Ще поемем в три различни посоки.
Хайме извади карта и мъжете клекнаха на земята, осветявайки я с фенерчета.
— Манастирът в Мендавиа е тук, на югоизток от Логроньо. Аз ще се отправя на север към Валядолид, след това нагоре към Бургос. — Той прекара пръст по картата и се обърна към Рубио — висок, приятен на вид мъж. — Ти тръгни по пътя за Олмедо, нагоре към Пеняфиел и Аранда де Дуеро.
— Добре, приятелю.
Хайме Миро отново се загледа в картата. След това погледна към Рикардо Меладо един от мъжете, чието лице бе в рани.
— Рикардо, отправи се към Сеговия, след това поеми по планинския път към Керезо де Абахо, след това към Сориа. Всички ще се срещнем в Логроньо. — Той остави картата. — Логроньо е на двеста и десет километра оттук. Ще се срещнем след седем дни. Стойте настрана от главните пътища.
— В Логроньо къде ще се срещнем? — попита Феликс.
— Цирк „Жапон“ ще има представления в Логроньо следващата седмица — отвърна Рикардо.
— Добре. Ще се срещнем там. На сутрешното представление.
Феликс Карпио се обади:
— С кого ще пътуват монахините?
— Ще ги разделим.
Време бе да сложи край на това, реши Лучия.
— Ако войниците ви търсят, сеньор, тогава може би за нас ще е по-безопасно да пътуваме сами.
— Но не и за нас, сестро — отвърна Хайме. — Сега вие знаете твърде много за нашите планове.
— Освен това — добави мъжът на име Рубио, — сами нямате шанс. Ние познаваме местността. Баски сме и хората на север са ни приятели. Те ще ни помогнат и ще ни скрият от войниците националисти. Сами никога не бихте стигнали до Мендавиа.
„Не искам да отивам в Мендавиа, глупако“ — помисли Лучия.
Хайме Миро каза неохотно:
— Добре тогава, нека тръгваме. Искам до разсъмване да сме далеч оттук.
Сестра Меган слушаше внимателно мъжа, който даваше заповедите. Беше груб и арогантен, но някак вдъхваше чувство на успокояваща сила.
Хайме погледна към Тереза и посочи Томас Ханхур и Рубио Арсано:
— Те ще отговарят за вас.
— Бог отговаря за мен — каза сестра Тереза.
— Разбира се — отговори сухо Хайме. — Предполагам, че така и сте попаднали тук.
Рубио се приближи до Тереза.
— Рубио Арсано на вашите услуги, сестро. Как се казвате?
— Аз съм сестра Тереза.
Лучия се обади бързо:
— Аз ще пътувам със сестра Тереза.
Нямаше начин да се остави да я разделят от златния кръст.
— Добре — кимна Хайме и посочи Грасиела. — Рикардо, ти ще вземеш тази.
— Добре — кимна Рикардо Меладо.
Жената, която Хайме изпрати на разузнаване, се бе върнала при групата.
— Чисто е наоколо — каза тя.
— Добре — Хайме погледна Меган. — Вие ще дойдете с нас, сестро.
Меган кимна. Хайме Миро я очароваше. А жената също й беше интересна. Тя бе тъмна и изглеждаше свирепа, с хищни черти на лицето. Устата й бе като червена рана. В нея имаше нещо твърде сексуално.
Жената се приближи до Меган.
— Аз съм Ампаро Хирон. Дръжте си устата затворена, сестро, и няма да имате проблеми.
Хайме каза на другите:
— Да тръгваме. В Логроньо след седем дни. Не изпускайте сестрите от поглед.
Сестра Тереза и мъжът на име Рубио Арсано бяха вече тръгнали по пътеката. Лучия побърза след тях. Бе видяла, че Рубио Арсано прибира картата.
„Ще я взема, докато спи“ — реши тя.
Техният преход през Испания започна.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Мигуел Карильо бе нервен. Всъщност Мигуел Карильо бе много нервен. Това не бе един чудесен ден за него. Това, което беше започнало толкова добре сутринта, когато срещна четирите монахини и ги убеди че е монах, бе приключило със сегашното му състояние — след удара, който го остави в безсъзнание с вързани ръце и крака, лежащ на пода в магазина за рокли.
Бе го открила жената на собственика. Тя бе яка възрастна жена с мустачки и лош характер. Погледна надолу към него, лежащ като вързоп на пода, и възкликна:
— Света Богородице! Кой сте вие? Какво правите тук?
Карильо употреби целия си чар.
— Благодаря на небесата, че дойдохте, синьорина. — Никога не бе виждал друга жена, която толкова очевидно да е сеньора. — Опитвах се да се освободя от тези връзки, за да позвъня в полицията по вашия телефон.
— Не отговорихте на въпроса ми.
Той се помъчи да заеме по-удобна поза.
— Обяснението е просто, синьорина. Аз съм монах Гонзалес. Идвам от един манастир близо до Мадрид. Минавах покрай красивия ви магазин и видях двама младежи да влизат в него, разбивайки го. Почувствах, че е мой дълг, като човек на Бога, да ги спра. Последвах ги вътре с надеждата да ги убедя колко грешно постъпват, но те ме надвиха и ме завързаха. Сега бъдете така добра да ме развържете…
— По дяволите!
— Моля? — попита той.
— Кой сте вие?
— Казах ви, аз съм…
— Вие сте най-големият лъжец, когото някога съм виждала.
Тя се приближи до дрехите, които монахините бяха изоставили.
— Това какво е?
— А-а. Тези, да. Двамата младежи ги бяха облекли, за да се дегизират, нали, и…
— Тук има четири одежди. Вие казахте, че са били двама.
— Така е. Другите двама се присъединиха към тях по-късно…
Тя се приближи до телефона.
— Какво правите?
— Ще повикам полицията.
