Той се обърна към Моника:
— А вие сте…
Моника се усмихна невинно:
— Аз съм сестрата на Тереза.
Ремю се обърна да разгледа Тереза отново, след това поклати глава.
— Съжалявам — каза той на Тереза — Вие сте твърде… — Той се запъна, търсейки думата. — Вие сте твърде… млада. Извинете ме, но трябва да се връщам в Париж.
Двете видяха как той излиза от къщата. „Получи се — помисли тържествуващо Моника. — Получи се.“
Тереза повече не участва в радиопредаване. Луи Боне я молеше да се върне, но раната бе твърде дълбока.
„След като види сестра ми — мислеше си Тереза, — как би могъл някой да ме желае? Аз съм толкова грозна.“
До края на живота си нямаше да забрави изражението на Жак Ремю.
„Моя е грешката, че имах глупави мечти — каза си Тереза. — Бог е избрал този начин да ме накаже.“
След това Тереза пееше само в църквата и стана по-саможива от когато и да е било.
През следващите десет години красивата Моника отклони голям брой предложения за брак. Направиха й предложение синовете на кмета, банкерът, лекарят, търговците в селото. Измежду кандидатите й имаше младежи, току-що завършили училище, и улегнали преуспяващи мъже над четиридесет и петдесет години. Имаше богати и бедни, красиви и грозни, образовани и необразовани. И на всички Моника отговаряше с не.
— Какво търсиш? — питаше я баща й разстроен.
— Татко, всички тук са досадни. Ез е толкова скучно място. Принцът на мечтите ми е в Париж.
Така че баща й послушно я изпрати в Париж. Той изпрати и Тереза с нея с някаква надежда. Двете момичета отседнаха в един малък хотел до Булонския лес.
За двете Париж бе различен. Моника посещаваше благотворителни балове и пищни вечери, общуваше с млади мъже с титли. Тереза посещаваше Инвалидите и Лувъра. Моника ходеше на конни състезания в Лоншан, на празненства в Малмезон. Тереза ходеше в катедралата Нотр Дам, за да се моли и се разхождаше по сенчестите алеи покрай канала Сен Мартен. Моника ходеше в „Максим“ и „Мулен Руж“, докато Тереза крачеше по кейовете или се скиташе всред сергиите с книги и продавачите на цветя, завършвайки разходките си в базиликата Сен Дени. Тереза се наслаждаваше на Париж, но що се отнася до Моника, пътуването бе провал.
Когато се върнаха у дома, Моника каза:
— Не мога да намеря мъж, за когото бих искала да се омъжа.
— Не срещна никого, който да те заинтересува? — попита баща й.
— Не съвсем. Имаше един млад човек, който ме водеше на вечеря в „Максим“. Баща му притежава въглищни мини.
— Как изглеждаше? — попита в очакване майка й.
— О, беше богат, красив, възпитан и ме обожаваше.
— Направи ли ти предложение за брак?
— Всеки десет минути. Накрая просто отказах да го виждам повече.
— Но защо? — попита я майка й слисана.
— Защото той можеше да говори само за въглища: битумни въглища, каменни въглища, черни въглища, сиви въглища. Скучно, скучно, скучно.
На следващата година Моника реши, че иска да се върне отново в Париж.
— Ще си приготвя багажа — каза Тереза.
— Не. Този път ще отида сама.
И така, докато Моника беше в Париж, Тереза остана вкъщи. Ходеше на църква всяка сутрин и се молеше сестра й да намери красив принц. И един ден чудото се случи. Чудо, защото се случи с Тереза. Името му бе Раул Жирадо.
Той бе отишъл в църквата на Тереза една неделя и я чу да пее. Никога преди това не бе чувал нещо подобно.
„Трябва да се срещна с нея“ — зарече се той.
Рано сутринта в понеделник Тереза се отби в селския магазин, за да си купи плат за една рокля, която шиеше. Раул Жирадо работеше зад щанда.
Той погледна, когато Тереза влезе, и лицето му светна.
— Гласът!
Тя го погледна смутена.
— Моля?
— Чух ви да пеете в църквата. Вие сте великолепна.
Той бе красив и висок, с умни блестящи тъмни очи и хубави чувствени устни. Беше малко над тридесет, една-две години по-възрастен от Тереза.
Тя бе толкова впечатлена от вида му, че можеше само да заеква. Погледна го с туптящо сърце.
— Бл… благодаря — каза тя. — Аз… бих искала три метра муселин, моля.
Раул се усмихна.
— С удоволствие. Насам, моля.
Изведнъж на Тереза й стана трудно да се съсредоточи. Чувстваше силно присъствието на младия мъж, красивата му външност и чар, мъжкото му излъчване.
След като си избра покупката и Раул я опаковаше, тя се осмели да каже.
— Вие… вие сте нов тук, нали?
Той я погледна и се усмихна, при което тя потръпна.
— Да. Пристигнах в Ез преди няколко дни. Този магазин е на леля ми и тя се нуждае от помощ, затова реших да поработя тук за известно време.
„Колко ли означава известно време“ — помисли си Тереза.
— Вие би трябвало да пеете професионално — каза й Раул.
Тя си спомни изражението на Ремю, когато я бе видял. Не, никога вече не би рискувала да се представи пред публика.
— Благодаря ви — промърмори Тереза.
Той бе трогнат от нейното притеснение и стеснителност. Опита се да подхване разговор с нея.
— Досега не съм бил в Ез. Красиво място е.
— Да — промърмори Тереза.
— Тук ли сте родена?
— Да.
— Харесва ли ви тук?
— Да.
Тереза взе пакета си и бързо си тръгна.
На следващия ден си намери повод да се върне отново в магазина. Бе прекарала цялата нощ, подготвяйки това, което щеше да каже на Раул.
„Радвам се, че Ез ви харесва…“
„Знаете ли, манастирът е построен в четиринадесети век…“
„Ходили ли сте някога в Сен Пол де Ванс? Там има чудесен параклис…“
„Харесва ми Монте Карло, а на вас? Чудесно е, че е толкова близо до нас. Понякога сестра ми и аз пътуваме с кола надолу по Гран Корниш и отиваме в театър «Фор Антоан». Знаете ли го? Това е големият летен театър…“
„Знаете ли, че Ница някога се е наричала Никая? О, не знаехте ли? Да, така е. Гърците са били там,
