— Моля ви, не се притеснявайте за мен. Обещавам ви, че всичко ще бъде наред.
После тя се качи в стаята на баща си, извади един бръснач и преряза вените на ръцете си.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Когато Тереза отвори очи, семейният лекар и селският свещеник стояха до леглото й.
— Не! — простена тя. — Не искам да се връщам. Оставете ме да умра. Оставете ме да умра.
Свещеникът каза:
— Самоубийството е смъртен грях. Бог ти е дал живота, Тереза. Само той може да реши кога трябва да свърши. Ти си млада. Имаш цял живот пред себе си.
— За какво ми е той? — изхлипа Тереза. — За да страдам още? Не мога да понеса болката, която изпитвам. Не мога да я понеса.
Той каза нежно:
— Исус понесе болката и умря за другите. Не обръщай гръб към него.
Лекарят приключи с прегледа на Тереза.
— Нуждаеш се от почивка. Казах на майка ти да те остави на лека диета за известно време. — Той я заплаши с пръст. — Това не включва бръсначи.
На следващата сутрин Тереза се измъкна от леглото.
Когато влезе в хола, майка й каза уплашена:
— Защо си станала? Лекарят каза да…
Тереза отговори пресипнало:
— Трябва да отида на църква. Трябва да говоря с Бог.
Майка й се поколеба.
— Ще дойда с теб.
— Не, трябва да отида сама.
— Но…
Баща й кимна:
— Нека да отиде.
След малко видяха унилата фигура на дъщеря си, която излизаше от къщата.
— Какво ще стане с нея? — изстена майка й.
— Само Бог знае.
Тя влезе в познатата църква, доближи се до олтара и коленичи.
„Дошла съм в твоя дом, за да ти кажа нещо Господи. Презирам те. Презирам те за това, че остави сестра ми да се роди красива! Презирам те за това, че остави да се родя грозна. Презирам те за това, че я остави да ми отнеме единствения мъж, когото някога съм обичала. Плюя на теб.“
Последните й думи бяха толкова силно казани, че хората се обърнаха и я изгледаха, докато тя ставаше и излизаше, залитайки от църквата.
Тереза никога не бе вярвала, че може да съществува такава болка. Тя бе непоносима. Беше й невъзможно да мисли за друго. Не бе в състояние да яде и да спи. Светът изглеждаше нереален и далечен. Спомените й проблясваха в главата й като сцени от филм.
Спомни си деня, в който тя, Раул и Моника се разхождаха по плажа в Ница.
— Чудесен ден за плуване — каза Раул.
— Бих желала, но не можем. Тереза не знае да плува.
— Нямам нищо против, ако ви отидете двамата. Ще ви чакам в хотела.
Тя толкова се радваше, че Раул и Моника се разбират добре. Обядваха в едно ханче, близо до Кан. Сервитьорът каза:
— Омарите са особено вкусни днес.
— Ще ги опитам — каза Моника. — Бедната Тереза не може. Раците я отвращават.
Сен Тропе.
— Липсва ми ездата. У дома яздех всяка сутрин. Искаш ли да отидем на езда, Тереза?
— Аз… страхувам се, че не мога да яздя, Раул.
— Не бих възразила да дойда с теб — каза Моника. — Обичам да яздя.
Двамата отсъстваха цяла сутрин.
Имаше стотици признаци и тя ги бе пренебрегнала всичките. Беше сляпа, защото искаше да бъде такава. Погледите, които Раул и Моника бяха разменили, невинните докосвания на ръцете, шепотът и смехът.
„Как съм могла да бъда толкова глупава?“
През нощта, когато Тереза най-после можа да задреме, тя имаше сънища. Изглеждаха различни сънища и все пак беше един и същ.
Раул и Моника бяха във лак, голи и правеха любов. Когато влакът минаваше по един мост, разположен високо над един каньон, мостът се срути и всички във влака намериха смъртта си.
Раул и Моника бяха в хотелска стая голи в леглото. Раул остави една запалена цигара и стаята избухна в пламъци. Двамата изгоряха и виковете им събудиха Тереза.
Раул и Моника падаха от скала, давеха се в река, умираха при самолетна катастрофа.
Беше винаги различен сън.
Беше винаги един и същи сън.
Родителите на Тереза бяха отчаяни. Гледаха как Тереза линее, но не можеха да сторят нищо, за да й помогнат. И изведнъж Тереза започна да яде. Ядеше непрекъснато. Храната никога не й стигаше. Възстанови си теглото и продължи да пълнее, докато тялото й много наедря.
Когато майка й и баща й се опитваха да й говорят за нейната болка, тя отговаряше:
— Сега съм добре. Не се притеснявайте за мен.
Тереза продължи живота си, като че ли всичко е наред. Продължаваше да ходи в селото да пазарува и да върши всичките си неща както преди. Всеки ден вечеряше с майка си и баща си, четеше или шиеше. Беше изградила емоционална крепост около себе си и бе решила, че никой няма да я пробие.
„Никой мъж няма повече да ме погледне. Никога повече“ — мислеше тя.
Външно Тереза изглеждаше добре. В себе си тя бе потънала в бездна от дълбока, отчаяна самота. Дори когато бе заобиколена от хора, тя седеше в самотен стол в самотна стая, в самотна къща, в самотен свят.
Малко повече от година, след като Раул изостави Тереза, баща й се приготвяше багажа за заминаване в Авила.
— Имам малко работа там — каза той на Тереза, — но след това ще бъда свободен. Защо не дойдеш с мен? Авила е очарователен град. Ще бъде полезно за теб да се махнеш оттук за известно време.
— Не, благодаря ти, татко.
Той погледна жена си и въздъхна.
— Е, добре тогава.
Слугата влезе в хола.
— Извинете, госпожице Де Фос. Пристигнало е писмо за вас.
Още преди да го отвори, Тереза бе изпълнена с предчувствие за нещо ужасно, витаещо над нея. Писмото гласеше:
„Тереза, моя скъпа Тереза,
Бог знае, че нямам право да те наричам скъпа след ужасното нещо, което сторих, но ти обещавам, че ще го изкупя, дори да ми отнеме цял живот. Не зная откъде да започна.
Моника избяга и ми остави нашата двумесечна дъщеря. Откровено казано, чувствам се облекчен.
