много отдавна. В Ница има музей с останки от пещерни хора, които са живели там преди хиляди години. Нали е интересно?“
Тереза се бе приготвила с десетки такива словесни ходове. За нещастие в момента, в който влезе в магазина и видя Раул, всичко излетя от главата й. Тя просто го гледаше, неспособна да говори.
— Добър ден — каза весело Раул. — Радвам се да ви видя отново, госпожице Де Фос.
— Бл… благодаря. — Тя се почувства като идиот. „Тридесетгодишна съм — каза си тя, — а се държа като глупава ученичка. Трябва да престана.“
Но тя не можа да престане да се държи по този начин.
— С какво мога да ви услужа днес?
— Аз… трябва ми още муселин.
Това бе последното нещо, от което се нуждаеше. Тя гледаше как Раул отиде да донесе топа плат. Той го постави на тезгяха и започна да го отмерва.
— Колко метра желаете?
Тя се канеше да каже два, но вместо това каза:
— Женен ли сте?
Той я погледна, усмихвайки се топло.
— Не — каза той. — Не съм имал това щастие досега.
„Ще го получите — помисли Тереза. — Веднага щом Моника се върне от Париж.“
Моника щеше да обожава този мъж. Те бяха идеални един за друг. Мисълта за реакцията на Моника, когато види Раул, изпълваше Тереза с радост. Чудесно би било да има зет като Раул Жирадо.
На следващия ден, когато Тереза минаваше покрай магазина, Раул я забеляза и побърза навън.
— Добър ден, госпожице. Канех се да си направя почивка. Ако сте свободна, мога ли да ви поканя за един чай?
— Аз… да, благодаря.
Езикът й бе вързан в негово присъствие и все пак Раул беше толкова приятен. Той правеше всичко възможно, за да я накара да се чувства свободно и скоро Тереза започна да говори на този непознат неща, каквито не бе казвала на никого. Те говореха за самотата.
— Тълпите могат да те накарат да се чувстваш самотен — каза Тереза. — Винаги се чувствам като остров в море от хора.
Той се усмихна.
— Разбирам.
— О, но вие би трябвало да имате толкова много приятели.
— Познати. В крайна сметка има ли човек наистина много приятели?
Сякаш говореше с огледалния си образ. Времето се стопи бързо и скоро той трябваше да се връща на работа. Когато станаха, Раул попита:
— Искате ли да обядваме заедно утре?
Разбира се, той проявяваше любезност. Тереза знаеше, че не би могла да привлече никой мъж. Особено толкова чудесен като Раул Жирадо. Бе сигурна, че той е любезен с всички.
— С удоволствие — каза Тереза.
Когато се видяха с Раул на следния ден, той каза по момчешки:
— Взех си почивка за следобеда. Ако не сте твърде заета, защо да не отидем с кола до Ница?
Те тръгнаха по Моайен Корниш с неговата открита кола. Градът се разстилаше като магически килим под тях. Тереза се облегна назад и си помисли:
„Никога не съм била толкова щастлива. — И след това, изпълнена с угризение. — Щастлива съм заради Моника.“
Моника трябваше да се върне от Париж на следващия ден. Раул щеше да бъде подаръкът на Тереза за сестра й. Тя разсъждаваше достатъчно реалистично, за да знае, че такива като Раул не бяха за нея. Тереза бе преживяла достатъчно болка в живота си и отдавна бе разбрала кое е реално и кое е невъзможно. Красивият мъж, седнал до нея в колата, бе недостижим сън, за който тя не смееше дори да си помисли.
Обядваха заедно в Ляо Шантеклер в хотел „Негреско“. Храната бе великолепна, но после Тереза не си спомняше какво са яли. На нея й се струваше, че тя и Раул не бяха преставали да говорят. Имаше толкова много да си кажат. Той бе остроумен и очарователен и изглеждаше, че намира Тереза интересна — наистина интересна. Разпитваше я за мнението й по различни неща и слушаше внимателно отговорите й. Мнението им бе еднакво почти по всички въпроси. Бяха като че ли духовни партньори. Ако Тереза изпитваше някакво съжаление за това, което предстоеше да се случи, тя енергично го потискаше.
— Искате ли да дойдете на вечеря в замъка утре вечер? Сестра ми се връща от Париж. Бих желал да ви запозная.
— Бих се радвал, Тереза.
Когато Моника се върна у дома на следващия ден, Тереза побърза да я посрещне на вратата. Въпреки своето решение тя не се сдържа да не я попита:
— Срещна ли някой интересен мъж в Париж?
Чакаше отговора на сестра си с притаен дъх.
— Същите скучни мъже — отговори Моника.
Значи Бог бе взел окончателното решение.
— Поканила съм някого на вечеря довечера — каза Тереза. — Мисля, че ще го харесаш.
„Не бива никога да се издавам колко много държа на него“ — помисли Тереза.
Същата вечер, точно в седем и половина, слугата въведе Раул Жирадо в салона, където го очакваха Тереза, Моника и родителите им.
— Това са майка ми и баща ми. Господин Раул Жирадо.
— Приятно ми е да се запознаем.
Тереза пое дълбоко дъх.
— А това е сестра ми Моника.
— Приятно ми е да се запознаем.
Изражението на Моника беше учтиво, нищо повече.
Тереза погледна към Раул, очаквайки той да бъде зашеметен от хубостта й.
— Много ми е приятно — каза той любезно.
Тереза очакваше със затаен дъх да пламнат искрите между тях. Но Раул гледаше Тереза.
— Изглеждате чудесно тази вечер, Тереза.
Тя се изчерви и каза, заеквайки:
— Бл… благодаря.
Всичко тази вечер бе объркано за нея. Планът на Тереза да събере Моника и Раул, да ги види оженени, да има за зет Раул — нищо от това не бе започнало да се осъществява. Невероятно, но вниманието на Раул бе изцяло насочено към Тереза. Изглеждаше сякаш някаква невероятна мечта се е сбъднала. Чувстваше се като Пепеляшка, само че тя бе грозната сестра и принцът бе избрал нея. Беше нереално, но все пак ставаше в действителност и Тереза се опитваше да противостои на чара на Раул, защото знаеше, че е твърде хубаво, за да е вярно. Страхуваше се да не бъде наранена отново. През всичките тези години тя бе скривала чувствата си, пазейки се от болката, която би последвала при евентуално отхвърляне. Сега тя инстинктивно се опитваше да прави същото. Но на Раул не можеше да се устои.
— Чух дъщеря ви да пее — каза Раул. — Тя е едно чудо!
Тереза почувства, че се изчервява.
— Всеки обича гласа на Тереза — каза Моника със симпатия.
Вечерта бе чудесна. Но най-хубавото предстоеше.
Когато вечерта свърши, Раул каза на родителите на Тереза:
— Имението ви изглежда прекрасно. — След това се обърна към Тереза. — Ще ми покажете ли градините?
„Тя трябва да е глуха, няма и сляпа“ — помисли Тереза.
Тогава си припомни колко пъти Моника бе ходила в Париж, Кан и Сен Тропе, търсейки идеалния принц,
