Трябва да призная, че се чувствах в ада от деня, в който те напуснах. Никога няма да разбера защо извърших това. Изглежда, че съм бил обладан от някаква магия на Моника, но знаех от самото начало, че бракът ми с нея е ужасна грешка. Винаги съм обичал само теб. Сега зная, че единственото място, където мога да намеря щастието си, е до тебе. В момента, в който ще получиш това писмо, ще се намирам на път за теб.
Обичам те и винаги съм те обичал, Тереза. Заради остатъка от нашия живот заедно, моля те за прошка. Аз искам…“
Тя не можа да довърши писмото. Мисълта да види отново Раул и неговото и на Моника бебе бе непоносима, непристойна.
Хвърли писмото в хистерия.
— Трябва да се махам оттук — изкрещя тя. — Довечера. Сега. Моля ви… моля!
Родителите й не бяха в състояние да я успокоят.
— Ако Раул идва тук — каза баща й, — би трябвало поне да говориш с него.
— Не! Ако го видя, ще го убия. — Тя сграбчи ръката на баща си, а лицето й бе обляно в сълзи. — Вземи ме със себе си, моля те.
Би отишла навсякъде, стига да се махне от това място. И така същата вечер Тереза и баща й се отправиха към Авила.
Бащата на Тереза бе объркан от нещастието на дъщеря си. По природа не беше състрадателен човек, но през изтеклата година тя бе спечелила неговото възхищение с достойното си поведение. Държеше се с изправена глава и никога не се оплакваше. Той се чувстваше безпомощен, неспособен да я утеши.
Баща й си спомни колко утешение бе получавала тя от църквата преди и когато пристигнаха в Авила й каза:
— Отец Берендо, тукашният свещеник, ми е стар приятел. Може би той ще ти помогне. Би ли говорила с него?
— Не.
Не би искала да има нищо общо с Бога.
Тереза прекарваше сама в хотелската стая, докато баща й вършеше работата си. Когато той се връщаше, я заварваше, седнала в същия стол, гледайки стените.
— Тереза, моля те, срещни се с отец Берендо.
— Не.
Той се чувстваше безпомощен. Тереза отказваше да напусне хотелската стая, нито пък искаше да се върне в Ез.
Като последна възможност свещеникът дойде да я види.
— Баща ти ми разказва, че някога си посещавала църква редовно.
Тереза погледна в очите деликатния на вид свещеник и каза студено:
— Повече не ме интересува. Църквата няма какво да ми предложи.
Отец Берендо се усмихна.
— Църквата има какво да предложи на всеки, дете мое. Църквата ни дава надежда и мечти…
— Получила съм своите мечти. Никога повече.
Той взе ръцете й в своите слаби ръце и видя светлите белези от бръснача, бледи като стари спомени.
— Бог не вярва на това. Говори с него и той ще ти каже.
Тереза си седеше, втренчена в стената и когато той накрая си излезе, тя дори не го забеляза.
На следващата сутрин Тереза влезе в хладната сводеста църква и почти веднага старото познато чувство на покой я обхвана. Последният път, когато бе ходила на църква, бе, за да прокълне Бог. Изпълни я чувство на дълбок срам. Това, което й навреди, бе нейната собствена слабост, а не Бог.
„Прости ми — прошепна тя. — Аз съгреших. Живях в омраза. Помогни ми. Моля те, помогни ми.“
Когато погледна нагоре, видя, че отец Берендо е до нея. След като тя свърши, той я заведе в канцеларията си.
— Не зная какво да сторя, отче. Не вярвам вече в нищо. Загубила съм вяра. — Гласът й бе пълен с отчаяние.
— Вярвала ли си, когато беше малко момиче?
— Да. Много.
— Тогава ти все още я имаш, мое дете. Вярата е истинска и постоянна. Всичко друго е това, което е преходно.
Разговаряха така с часове.
Когато Тереза се върна в хотела късно след обяд, баща й каза:
— Трябва да се връщам в Ез. Готова ли си да тръгваме?
— Не, татко. Нека остана тук още за известно време.
Той с поколеба.
— Добре ли се чувстваш?
— Да, татко. Обещавам.
След това Тереза и отец Берендо се виждаха всеки ден. Свещеникът бе възхитен от нея. В нея той виждаше не дебела, непривлекателна жена, а един красив нещастен дух. Разговаряха за Бог, за сътворението, за смисъла на живота и постепенно, почти с нежелание, Тереза започна отново да изпитва спокойствие. Нещо, което отец Берендо каза един ден, предизвика в нея дълбок отзвук.
— Мое дете, ако не вярваш в този свят, тогава повярвай в отвъдния свят. Вярвай в света, където Исус очаква да те приеме.
За първи път от деня, който трябваше да бъде ден на нейната сватба, Тереза започна отново да изпитва покой. Както и преди, църквата бе станала нейният свят. Но трябваше да помисли за бъдещето си.
— Няма къде да отида.
— Би могла да се върнеш вкъщи.
— Не. Никога не бих могла да се върна там. Никога не бих могла отново да видя Раул. Не зная какво да сторя. Искам да се скрия, а няма къде.
Отец Берендо замълча за дълго време. Накрая проговори:
— Би могла да останеш тук.
Тя се огледа наоколо изненадано.
— Тук?
— Цистерцианският манастир е наблизо. — Той с наклони към нея. — Да ти разкажа за него. Това е затворен свят, в който всеки е посветен на Бога. Това е място на покой и ведрина.
Сърцето на Тереза започна да олеква.
— Изглежда чудесно.
— Трябва да те предупредя. Това е един от най-строгите ордени в света. Приетите там дават обет за целомъдрие, тишина и послушание. Който влиза там, не напуска никога.
Думите му я развълнуваха.
— Никога няма да пожелая да напусна. Това е, което съм търсила, отче. Презирам света, в който живея.
Но отец Берендо все още се колебаеше. Той знаеше, че Тереза я очаква съществуване, различно от всичко, което познаваше дотогава.
— Не може да има връщане на зад.
— Аз няма да се върна.
Рано на следващия ден отец Берендо заведе Тереза в манастира, за да се срещне с преподобната
