Меган се събуди от стенание. Звучеше, като че ли някой изпитва силна болка. Седна, разтревожена. Звуците идваха от спалния чувал на Хайме.
„Трябва да е много зле“ — бе първата й мисъл.
Стенанието се усилваше и тогава тя чу гласа на Ампаро Хирон:
— О, да, да. Дай ми го, любими. По-силно! Да! Сега! Сега!
Лицето на Меган пламна. Тя се опита да не слуша тези звуци, но бе невъзможно. Помисли си как би се чувствала, ако Хайме Миро правеше любов с нея.
Веднага Меган се прекръсти и започна да се моли:
„Прости ми, Отче. Нека мислите ми бъдат изпълнени само с теб. Нека духът ми те търси, за да намери упование и доброто в теб.“
Звуците продължиха. Накрая, когато Меган вече мислеше, че не е в състояние да ги понася, те спряха. Но имаше други звуци, които я държаха будна. Звуците на гората, които бяха навсякъде. Беше какофония от чифтосващи се птици и щурци, шумоленето на дребни животни и глухото ръмжене на по-едри животни. Меган бе забравила колко шумен може да бъде външният свят. Липсваше й чудесната тишина на манастира. За своя изненада тя чувстваше липсата дори на сиропиталището. Ужасното, чудесното сиропиталище…
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Наричаха я „ужасната Меган“.
Наричаха я „Меган — синеокият дявол“.
Наричаха я „невъзможната Меган“.
Тя бе на десет години.
В сиропиталището я бяха довели като бебе, изоставено пред вратата на един фермер и жена му, които не бяха в състояние да се грижат за нея.
Сиропиталището беше неприветливо двуетажно белосано здание в покрайнините на Авила, в най- бедната част на града, близо до Плаза де Санто Висенте. Управляваше е от Мерседес Анхелес, жена амазонка със сурови маниери, прикриващи топлотата, която изпитваше към своите възпитаници.
Меган изглеждаше различна от другите деца, чужда със своята руса коса и яркосини очи, силно контрастираща на тъмнокосите и тъмнооки деца. Но от самото начало тя бе различна и в друго отношение. Бе силно независимо дете, водач, пакостница. Винаги, когато имаше проблеми в сиропиталището, Мерседес Анхелес бе сигурна, че Меган е на дъното на всичко.
С течение на годините Меган бе организирала бунтове по повод храната, опитваше се да организира децата в съюз, намираше изобретателни начини да тормози възпитателите, имаше и десетина опита за бягство. Несъмнено Меган бе изключително популярна всред другите деца. Бе по-млада от много от тях, но всички се обръщаха към нея за напътствие. Тя бе родена за водач. А по-малките деца обичаха Меган да им разказва истории. Тя имаше ярко въображение.
— Какви са били родителите ми, Меган?
— А-а. Баща ти беше хитър крадец на бижута. Посред нощ той проникна в един хотел през покрива, за да открадне диамант, който принадлежеше на една известна актриса. Е, точно когато си слагаше диаманта в джоба, актрисата се събуди, светна лампата и го видя.
— Повика ли полиция?
— Не. Той беше много красив.
— Какво се случи след това?
— Те се влюбиха и се ожениха. След това се роди ти.
— Но защо са ме изпратили в сиропиталище? Не са ли ме обичали?
Това беше винаги най-трудната част.
— Обичаха те, разбира се. Но… добре… отидоха на ски в Швейцария, където загинаха от една ужасна лавина…
— Какво значи „ужасна лавина“?
— Това е, когато голяма купчина сняг внезапно пада и те погребва.
— И тогава баща ми и майка ми са загинали?
— Да. И последните им думи бяха, че те обичат. Но нямаше кой да се грижи за теб, затова те изпратиха тук.
Както и другите, Меган искаше да знае, какви са били родителите й. Вечер заспиваше, съчинявайки си истории.
„Баща ми е бил войник в Гражданската война. Бил е капитан, много смел. Ранили са го в една битка и майка ми е била сестрата, която се е грижела за него. Оженили са се и той се е върнал на фронта, където е загинал. Майка ми е била твърде бедна, за да се грижи за мен и затова ме е оставила във фермата. Това съкрушило сърцето й.“
И тя плачеше от съжаление за смелия си загинал баща и безутешната си майка.
Или:
„Баща ми е бил бикоборец. Бил е един от най-големите матадори. Всички са го обожавали. Майка ми е била красива танцьорка на фламенко. Оженили са се, но той е бил убит от един грамаден, опасен бик. Майка ми е била принудена да ме изостави.“
Или:
„Баща ми е бил умен шпионин от чужда страна…“
Фантазиите нямаха край.
В сиропиталището имаше тридесет деца, от изоставени новородени до четиринадесетгодишни. Повечето от тях бяха испанчета, но имаше и деца от няколко страни и Меган научи няколко езика. Тя спеше в обща спалня с десетина други момичета. Шепнешком се водеха среднощни разговори за кукли и дрехи, а когато започнаха да порастват, и за секс. Това скоро стана главна тема на разговорите.
— Казват, че много боляло.
— Не ме интересува. Не мога повече да чакам.
— Ще се омъжа, но никога няма да позволя на мъжа си да го стори с мен. Мисля, че е срамно.
Една нощ когато всички спяха, Примо Конде, едно от по-големите момчета в сиропиталището, се промъкна в спалнята на момичетата. Застана до леглото на Меган.
— Меган — прошепна той.
Тя веднага се събуди.
— Примо? Какво има?
Той хълцаше уплашен.
— Мога ли да легна при тебе?
— Да, но пази тишина.
Примо бе на тринадесет години, както и Меган, но беше дребен за възрастта си и другите деца го тормозеха. Страдаше от ужасни кошмари и се будеше посред нощ, викайки. Децата го измъчваха, Но Меган винаги го защитаваше.
Примо легна до нея и тя усети сълзите по бузите му. Притисна го в прегръдките си.
— Спокойно, нищо няма — прошепна тя. — Всичко е наред.
Тя го залюля нежно и хълцанията му намаляха. Тялото му бе притиснато към нейното и тя усети нарастващата му възбуда.
— Примо…
— Съжалявам. Аз… не мога да се въздържа.
Притискаше се към нея в ерекция.
— Обичам те, Меган. Ти си единствената, на която държа в целия свят.
— Ти още не си бил всред света.
— Моля ти се, не ми се подигравай.
