майка Бетина. Остави ги да разговарят.
В момента, в който Тереза влезе в манастира, тя разбра.
„Най-после — помисли тя екзалтирано. — Най-после.“ Веднага след срещата тя побърза да се обади на майка си и баща си.
— Толкова се притеснявах — каза майка й. — Кога си идваш у дома?
— Аз съм у дома.
Епископът на Авила осъществи ритуала.
„Създателю, Господи, прати благословията си за твоята слугиня, за да бъде тя подкрепена с небесна добродетел, за да запази тя пълната си вяра и непоколебима вярност.“
Тереза отговори:
„Презрях царството на този свят и всяка светска суета заради любовта на нашия Бог, Исус Христос.“ Епископът я прекръсти.
„De largitatis tuae fonte defluxit ut cum honorem nuptiarum nulla interdicta minuissent ac super sanctum conjugium nuptialis benedicto permaneret existerent cinubium, concupiscerent sacramentum, nec imitarentur quod nuptiis agitur, sed diligerent quod nuptiis praenotatur. Amenn.19“
„Амин.“
„Приобщавам те към Исус Христос, сина на Върховния отец. Затова получи печата на Светия Дух, така че да бъдеш наречена божия невяста и ако му служиш вярно, да бъде благословена навеки. — Епископът стана. — Господи, всемогъщи Отче, Създателя на небето и земята, който си благословил да удостоиш с женитба, подобна на тази на благословената Мария, майка на Исус Христос — ad beatae Mariae, matris Domini nostri, Jesu Christi, consortium…20“
„Осветявам те в присъствието на Бога и неговите ангели, за да можеш да постоянстваш, недокосната и неосквернена, в своята цел, любов, целомъдрие, да проявяваш търпение, което да ти донесе короната на неговото благословение. Бог да ти донесе сила, когато се огъваш, да облекчи и направлява ума ти с благочестие и да те води в действията ти. Амин.“
Сега, след тридесет години, докато лежеше в гората, гледайки как слънцето се издига над хоризонта, Тереза си мислеше:
„Отидох в манастира не за това, за което си представях. Аз не отивах при Бога, а бягах от света. Но Бог прочете сърцето ми.“
Тя бе на шестдесет години и последните тридесет години от живота й бяха най-щастливите. Сега изведнъж тя бе захвърлена обратно в света, от който бе избягала. И умът й й правеше странни номера.
Тя вече не бе сигурна кое е реално и кое е нереално.
Миналото и настоящето се сливаха в странна, замайваща смес.
„Защо става това с мен? Какво е решил Бог за мен?“ — мислеше тя.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
За сестра Меган пътуването бе приключение. Тя бе свикнала с новите гледки и звуци, които я заобикаляха и бързината, с която се бе приспособила към тях, я изненадваше.
Намираше придружителите си очарователни. Ампаро Хирон беше силна жена, която лесно вървеше наравно с мъжете и все пак изглеждаше много женствена.
Феликс Карпио, якият мъж с червеникава брада и белег, изглеждаше симпатичен и приятен.
Но за нея най-впечатляващият от групата бе Хайме Миро. В него имаше несъкрушима сила и непоклатима вяра в убежденията му, която й напомняше за монахините в манастира.
Когато започнаха пътуването, Хайме, Ампаро и Феликс носеха спални чували и пушки на рано.
— Нека нося един от спалните чували — предложи Меган.
Хайме Миро я погледна с изненада, след това сви рамене.
— Добре, сестро.
Той и подаде чувала. Бе по-тежък, отколкото очакваше Меган, но тя не се оплака.
„Докато съм с тях, трябва да поема своя дял“ — помисли тя.
Струваше й се, че бяха вървели цяла вечност, препъвайки се в тъмнината. Удряха се в клоните, храстите ги драскаха, насекоми ги хапеха, докато те напредваха, ръководни само от лунната светлина.
„Кои са тези хора? — питаше се Меган. — И за какво са преследвани?“
Поради това, че тя и другите монахини също бяха преследвани, тя чувстваше силно разбирателство с придружителите си.
Говореше се малко, но от време на време те водеха загадъчни разговори.
— Всичко уредено ли е във Валядолид?
— Да, Хайме. Рубио и Томас ще ни посрещнат при банката по време на борбите с бикове.
— Добре. Изпратете съобщение на Ларго Кортес да ни чака. Но не му определяйте дата.
— Разбрано.
„Кои са Ларго Кортес, Рубио и Томас? — питаше се Меган. — И какво ще се случи на борбите с бикове и в банката? — Тя почти се канеше да попита, но размисли. — Имам чувството, че не биха се зарадвали на много въпроси.“
На разсъмване усетиха миризма на дим от долината под тях.
— Почакайте тук — прошепна Хайме. — Пазете тишина.
Видяха как той се отправя към края на гората и изчезва от погледа им. Меган попита:
— Какво има?
— Мълчете! — изсъска Ампаро Хирон.
След петнадесет минути Хайме Миро се върна.
— Войници. Ще ги заобиколим.
Върнаха се обратно на разстояние от една миля, след това тръгнаха внимателно през гората, докато стигнаха до един страничен път. Полето се простираше пред тях, благоухаещо на окосено сено и зрели плодове.
Меган не можа да преодолее любопитството си.
— Защо ви търсят войниците? — попита тя.
Хайме каза:
— Нека приемем, че не се харесваме.
И тя трябваше да се задоволи с този отговор. „Засега“ — помисли тя. Беше решила да научи повече за този човек. След половин час, когато стигнаха до една закътана поляна, Хайме каза:
— Слънцето изгря. Ще останем тук до вечерта. — Погледна към Меган. — През нощта ще трябва да се движим по-бързо.
— Много добре — кимна тя.
Хайме взе спалните чували и ги разстла. Феликс Карпио каза на Меган:
— Вземете моя, сестро. Свикнал съм да спя на земята.
— Той е ваш — отвърна Меган. — Не бих могла да…
— За Бога — каза рязко Ампаро. — Влизайте в чувала. Не искаме да ни държите будни с виковете си, когато ви нападат проклетите паяци.
В гласа й имаше неприязън, която Меган не разбираше. Без да говори повече, тя влезе в спалния чувал.
„Какво я дразни“ — питаше се Меган.
Хайме постави своя чувал на няколко метра от нея и се настани в него. Ампаро Хирон влезе при него.
„Разбирам“ — помисли Меган.
Хайме се обърна към Меган:
— Добре е да поспите. Предстои ни дълъг път.
