защото се чувстват отчуждени, а искат да принадлежат на нещо.
Това бе, което накара младото момиче да се замисли. „Всъщност никога не съм принадлежала на никого. Това е моят шанс.“
— Мисля, че бих искала да вляза в манастира.
След шест седмици тя прие своя обет.
Накрая Меган откри това, което бе търсила толкова дълго. Тя принадлежеше. Това бяха нейните сестри, семейството, което никога не бе имала преди и всички имаха един общ баща.
Меган работеше в манастира като счетоводител. Бе очарована от старинния език с жестове, който сестрите използваха, за да разговарят с преподобната майка. Имаше четиристотин седемдесет и два знака, достатъчни, за да се предаде всичко, което им бе необходимо да изразят.
Когато беше ред на някоя монахиня да изчисти дългите коридори, игуменката Бетина вдигаше дясната си ръка с дланта нагоре духваше върху нея. Ако някоя монахиня беше болна, тя отиваше при преподобната майка и притискаше върховете на показалеца и средния пръст на дясната си ръка върху външната страна на китката на лявата си ръка. Ако изпълнението на някаква молба трябваше да бъде отложено, игуменката Бетина поставяше юмрука на дясната си ръка пред дясното си рамо и леко замахваше напред и надолу — „Утре.“
Една ноемврийска сутрин Меган бе запозната със смъртните обреди. Умираше една монахиня и в параклиса удряха дървено клепало. Това бе сигнал за началото на ритуал, непроменен от 1030 години. Всички, които можеха да се отзоват, бързаха да коленичат в лазарета за миропомазването и псалмите. Молеха се безмълвно на светиите да се застъпят за душата, която напускаше тяхната сестра. За да покаже, че е време да бъде отдадено последното свещенодействие, майката игуменка протегна лявата си ръка с дланта нагоре и начерта кръст върху нея с върха на палеца на дясната си ръка.
И накрая беше знакът за самата смърт, при което една сестра постави върха на десния си палец под брадичката си и леко го повдигна.
След изричането на последните молитви тялото беше оставено само за един час, за да може душата да го напусне в мир. До леглото гореше голямата пасхална свещ, поставена в дървен свещник, християнският символ на вечна светлина.
Санитарката изми тялото и облече мъртвата монахиня в нейната одежда, черен презраменник върху бяла качулка, груби чорапи и ръчно изработени сандали. Една от монахините донесе от градината пресни цветя, вплетени във венец. Когато мъртвата жена бе облечена, процесия от шест монахини я отнесе в църквата и я поставиха върху ложе, застлано с бели чаршафи, гледащо към олтара. Не биваше да бъде оставена сама пред Бога, затова две монахини стояха до нея, молейки се през останалата част от деня и през нощта, докато пасхалната свещ примигваше до тялото.
След обяд на следващия ден след литургията с реквием мъртвата бе отнесена през параклиса до малкото, оградено със стени гробище, където дори и в смъртта монахините запазваха своя дом. Сестрите, по три от двете страни, я спуснаха внимателно в гроба с помощта на бели ленени ленти. Беше цистерциански обичай мъртвите да лежат непокрити в земята, погребани без ковчег. Като последна служба за своята сестра, две монахини започнаха леко да хвърлят пръст върху неподвижното тяло, преди всички да се върнат в църквата за да изпеят псалми на покаяние. Три пъти те помолиха Бог да се съжали над душата й:
„Domine miserere super pecccatrice.
Domine miserere super pecccatrice.
Domine miserere super pecccatrice.“21
Често имаше случаи, когато младата Меган бе изпълнена с меланхолия. Манастирът й даваше ведрина и все пак не се чувстваше напълно спокойна. Сякаш част от нея липсваше. Усещаше копнежи, които трябваше отдавна да е забравила. Мислеше си за приятели, които бе оставила в сиропиталището, и се чудеше какво е станало с тях. Чудеше се какво става във външния свят — светът, който бе отрекла — свят, в който имаше музика, танци и смях.
Меган отиде при сестра Бетина.
— Случва се с всички нас от време на време — увери тя Меган. — Църквата го нарича ацедия. Това е духовно неразположение, инструмент на Сатаната. Не се притеснявай за това, дете. Ще премине.
И то премина.
Но това, което не премина, бе дълбокият копнеж да разбере кои са родителите й.
„Никога няма да узная — помисли Меган отчаяно. — Не, докато съм жива.“
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Репортерите, събрани пред сивата фасада на нюйоркския хотел Уолдорф-Астория, наблюдаваха парада на знаменитости във вечерни облекла, които слизаха от своите лимузини, минаваха през въртящите се врати и се отправяха към голямата бална зала на третия етаж. Гостите идваха от цял свят. Светкавиците проблясваха, докато репортерите викаха:
— Господин вицепрезидент, бихте ли погледнали насам, моля?
— Губернатор Адамс, може ли да направя още една снимка?
Имаше сенатори и представители от няколко чужди страни, бизнесмагнати и знаменитости. И те всички бяха дошли да отпразнуват шестдесетия рожден ден на Елън Скот. Всъщност причина за посещението бе, не толкова рожденият ден на Елън Скот, колкото благотворителното мероприятие на Скот Индъстриз, един от най-мощните конгломерати в света. Огромната империя включваше нефтени компании и стоманодобивни заводи, комуникационни системи и банки. Всички пари, събрани тази вечер, щяха да отидат за благотворителни цели в международен мащаб.
Скот Индъстриз имаше инвестиции във всяка част на света. Преди двадесет и седем години нейният президент Майлоу Скот бе починал неочаквано от сърдечен удар и неговата съпруга Елън бе поела ръководството на огромния конгломерат. През следващите години тя се бе проявила като блестящ администратор, утроявайки активите на компанията.
Голямата бална зала на Уолдорф-Астория беше огромно помещение, оцветено в бежово и златно, със сцена в единия край, покрита с червени килими. Цялата зала се обхващаше от балкон с тридесет и три ложи, над всяка от които висеше полилей.
В средата на балкона седеше почетният гост. Присъстваха поне шестстотин мъже и жени, които вечеряха на маси, блестящи от сребро.
Когато вечерята приключи, губернаторът на Ню Йорк се изкачи на сцената.
— Господин вицепрезидент, дами и господа, уважаеми гости, ние всички сме тук тази вечер с една цел — да отдадем почитта си на една забележителна жена и на нейната безкористна щедрост през годините. Елън Скот е личност, която би постигнала успех във всяка област. Тя би могла да бъде голям учен или лекар. Би могла да бъде също и голям политик и, трябва да ви кажа, че ако Елън Скот реши да се кандидатира за президент на Съединените щати, аз ще бъда първият, който ще гласува за нея. Не в следващите избори, разбира с, но в по-следващите.
Чуха се смехове и аплодисменти.
— Но Елън Скот е повече от една блестяща жена. Тя е едно хуманно, състрадателно човешко същество, което никога не се колебае да се ангажира с проблемите, пред които се изправя светът днес…
Речта продължи още десет минути, но Елън Скот не слушаше повече.
„Колко много греши той — помисли тя мрачно. — Колко грешат всички. Скот Индъстриз дори не е моя компания. Майлоу и аз я откраднахме. И аз съм виновна за далеч по-голямо престъпление от това. Това повече няма значение. Не сега. Защото скоро ще бъда мъртва.“
Тя си спомни точно думите на лекаря, когато той прочете лабораторния анализ, който бе смъртната й присъда.
„Ужасно съжалявам, мисис Скот, но се страхувам, че няма начин да ви съобщя това деликатно. Ракът се е разпространил в цялата ви лимфна система. Не подлежи на операция.“
