Тя бе почувствала внезапна оловна тежест в стомаха си.
— Колко… колко време имам?
Той се поколеба.
— Година… може би.
„Недостатъчно време. Не при толкова много неща, които трябва да свърша“ — помисли тя.
— Вие няма да говорите нищо за това, разбира се — гласът й бе твърд.
— Разбира се, че не.
— Благодаря ви, докторе.
Тя нямаше никакъв спомен за това, как напусна Колумбийския презвитериански медицински център или как шофираше през града. Единствената й мисъл бе:
„Трябва да я намеря, преди да умра.“
Речта на губернатора бе свършила.
— Дами и господа, имам честта и привилегията да ви представя мисис Елън Скот.
Тя стана, съпровождана с овации, след това се отправи към сцената — слаба, изправена жена със сиви коси, изискано облечена. Излъчваше енергия, която вече не чувстваше.
„Да се гледа към мен, е като да се гледа светлината на отдавна изгаснала звезда — помисли горчиво тя. — Всъщност аз вече не съм тук.“
На сцената тя почака да стихнат аплодисментите.
„Те аплодират едно чудовище. Какво биха правили, ако знаеха“ — помисли тя.
Когато заговори, гласът й беше твърд.
— Господин вицепрезидент, сенатори, губернатор Адамс…
„Една година — мислеше тя. — Къде ли е тя и дали е още жива. Трябва да разбера.“
Тя продължаваше да говори, автоматично произнасяйки всичко, което публиката очакваше да чуе.
— С радост приемам това уважение, не за себе си, а за всички тези, които са работили толкова усърдно, за да облекчат бремето на онези, които са били по-малко щастливи от нас…
Спомените й се върнаха четиридесет и две години назад в Гари, Индиана.
На осемнадесетгодишна възраст Елън Дудаш бе назначена в завода за автомобилни части на Скот Индъстриз в Гари, Индиана. Тя бе привлекателно и общително момиче, популярна всред колегите си. В деня, когато Майлоу Скот дойде да инспектира завода, Елин бе избрана да го придружава.
— Хей! Как си Ели? Може би ще се омъжиш за брата на шефа и ние всички ще работим за теб.
Елън Дудаш се засмя.
— Точно така. На кукуво лято.
Майлоу Скот въобще не беше това, което си представяше Елън. Той бе малко над тридесет, висок и слаб. „Не изглежда зле“ — помисли тя. Беше стеснителен и много учтив.
— Много любезно от ваша страна да ме разведете, мис Дудаш. Надявам се, че не ви отклонявам от работата ви.
— Надявам се, че да — засмя се тя.
Беше й толкова лесно да разговаря с него.
„Не мога да повярвам, че се разхождам тук с брата на големия шеф. Ще разправям на мама и татко за това.“
Майлоу изглеждаше, че искрено се интересува от работниците и техните проблеми. Елън го разведе през цеха, където се произвеждаха предавателните механизми, цеха за закаляване, където предавателните механизми и скоростните кутии се втвърдяваха, отделите за опаковане и експедиция. Той бе силно впечатлен.
— Наистина е сложно производство, нали, мис Дудаш?
„Той притежава всичко това, а се държи със страхопочитание като момче. Всякакви ги има.“
Инцидентът стана в монтажния цех. Висящ кабелен кран, който носеше метални пръти към механичния цех, изпусна товара и металните пръти започнаха да падат. Майлоу Скот беше точно под тях. Елън видя това части от секундата, преди да го ударят, и без да мисли, го блъсна настрани. Два от тежките железни пръти я удариха, преди да успее да избяга и тя загуби съзнание.
Събуди се в болничната стая, сама. Стаята беше буквално пълна с цветя. Когато отвори очи и се огледа, тя си помисли:
„Умряла съм и съм отишла в рая.“
Имаше орхидеи, рози, лилии, хризантеми и редки цветя, които дори не се опита да разпознае.
Дясната й ръка беше в гипс, а ребрата й бяха бинтовани и ги чувстваше болезнени.
Влезе една сестра.
— А, вие сте будна, мис Дудаш. Ще съобщя на доктора.
— Къде… къде се намирам?
— В Блейк Сентър. Това е частна болница.
Елън огледа голямото помещение.
„Никога не бих могла да си позволя да платя за всичко това“ — помисли тя.
— Записваме всичките обаждания за вас.
— Какви обаждания?
— От пресата се опитваха да влязат тук, за да ви интервюират. Търсиха ви вашите приятели. Мистър Скот позвъни няколко пъти…
„Майлоу Скот!“
— Добре ли е той?
— Не разбирам.
— Пострада ли при злополуката?
— Не. Той беше тук рано тази сутрин, но вие спяхте.
— Той идвал да ме види?
— Да. — Тя се огледа наоколо. — Повечето от тези цветя са от него.
„Невероятно.“
— Баща ви и майка ви са в чакалнята. Чувствате ли се в състояние да ги видите?
— Разбира се.
— Ще ги доведа.
„Никога преди в болница не са се отнасяли така с мен“ — помисли Елън.
Майка й и баща й влязоха и се приближиха до леглото й. Бяха родени в Полша и английският им беше тромав. Баща й беше механик, плещест грубоват човек над петдесет години, а майка й бе простодушна северноевропейска селянка.
— Донесох ти супа, Елън.
— Мамо, в болниците хранят хората.
— С моята супа не те хранят в болницата. Изяж я и ще се оправиш по-бързо.
Баща й каза:
— Видя ли вестника? Нося ти един.
Той й го подаде. Заглавието гласеше:
Тя прочете материала два пъти.
— Смело си постъпила, за да го спасиш.
„Смело? Беше глупаво. Ако бях имала време да помисля, щях да спася себе си. Това беше най-тъпото нещо, което някога съм вършила. Защо? Бих могла да загина!“
Майлоу Скот дойде да види Елън по-късно тази сутрин. Носеше още един букет цветя.
— За вас са — каза той неловко. — Лекарят ми каза, че ще се оправите бързо. Аз… нямам думи да
