изразя благодарността си.
— Не беше нищо особено.
— Това бе най-смелата постъпка, която някога съм виждал. Вие спасихте живота ми.
Тя се опита да помръдне, но това предизвика остра болка в ръката й.
— Добре ли сте?
— Разбира се. — Едната й страна започна да пулсира. — Какво каза докторът за мене?
— Имате счупена ръка и три счупени ребра.
Не би могъл да й каже нещо по-лошо. Очите й се напълниха със сълзи.
— Какво има?
Как би могла да му каже? Щеше само да й се изсмее. Беше спестявала за дългоочакваната почивка в Ню Йорк с няколко момичета от завода. Това бе нейната мечта.
„Сега няма да работя повече от месец. Свърши се с Манхатън.“
Елън бе работила от петнадесетгодишна възраст, Винаги беше напълно независима и самостоятелна, но сега си помисли:
„Може би, ако е толкова благодарен, ще плати част от разноските за болницата. Но за нищо на света не бих го помолила. — Почваше да изпада в дрямка. — Трябва да е от лекарствата.“
Каза сънливо:
— Благодаря ви за всички цветя, мистър Скот. Беше ми приятно да ви видя.
„Ще се притеснявам за сметката от болницата по-късно.“
Елън Дудаш заспа.
На следващата сутрин в стаята на Елън влезе висок изискан на вид мъж.
— Добро утро, мис Дудаш. Как се чувствате тази сутрин?
— По-добре, благодаря.
— Аз съм Сам Нортън, шеф на рекламата на компанията Скот Индъстриз.
— О! Тук ли живеете?
Не беше го виждала преди.
— Не. Дойдох със самолет от Вашингтон.
— За да ме видите?
— Да ви помогна.
— Да ми помогнете за какво?
— Пресата е отвън, мис Дудаш. Тъй като не вярвам някога да сте давала пресконференция, мислех, че може би ще използвате малко помощ.
— Какво искате?
— Главно, те ще искат да им кажете как и защо спасихте мистър Скот.
— О, това е лесно. Ако се бях замислила, щях да побягна като луда.
Нортън я погледна втренчено.
— Мис Дудаш, не мисля, че бих казал същото на ваше място.
— Защо не? Това е истината.
Въобще не беше това, което бе очаквал. Изглежда, че момичето нямаше представа от положението, в което се намираше.
Имаше нещо, което тревожеше Елън и тя реши да си изясни работите.
— Ще се виждате ли с мистър Скот?
— Да.
— Бихте ли ми направили една услуга?
— Ако мога, разбира се.
— Зная, че злополуката не беше по негова вина и той не ме е молил да го спасявам, но… — Нейното чувство за независимост я накара да се поколебае. — О, няма значение.
„А, ето че излиза — помисли Нортън. — Колко ли облаги ще се опита да извлече? В брой ли ще бъде? По-добра работа? Какво?“
— Моля, продължете, мис Дудаш.
Тя реши да си каже какво мисли.
— Истината е, че нямам много пари и ще загубя известно заплащане в завода и не мисля, че мога да си позволя всички тези болнични разходи. Не бих искала да досаждам на мистър Скот, но ако той би могъл да ми уреди един заем, аз ще го изплатя. — Тя видя изражението на лицето му и го изтълкува погрешно. — Съжалявам. Предполагам, че звучи сметкаджийски. Въпросът е, че спестявах за едно пътуване и… е, това разваля всичко. — Тя пое дълбоко дъх. — Това не е негов проблем. Ще се справя.
Сам Нортън едва не я целуна. Помисли си:
„Откога не съм попадал на истинска невинност? Това е достатъчно да възстанови вярата ми в жените.“
Той седна до леглото, изоставяйки професионалното поведение. Взе ръката й.
— Елън, чувствам, че ще станем големи приятели. Обещавам ти, че няма да имаш никакви проблеми с парите. Но първото нещо, което трябва да свършим, е да преминем през тази пресконференция. Искаме да се представиш в нея добре, така че… — Той спря за момент. — Ще бъда откровен. Работата ми е да се погрижа Скот Йндъстриз да се представи добре. Разбираш ли?
— Мисля, че да. Искате да кажете, че не би прозвучало твърде добре, ако кажа, че всъщност много не съм държала да спася Майлоу Скот? Би било по-добре, ако кажа нещо като: „Толкова обичам да работя за Скот Индъстриз, че когато Майлоу Скот попадна в опасност, знаех, че трябва да го спася, дори с риск за собствения си живот“.
— Да.
Тя се засмя.
— Добре. Ако това ви помогне. Но не искам да ви заблуждавам, мистър Нортън. Не зная какво ме накара да го сторя.
Той се усмихна.
— Това ще бъде наша тайна. Ще пусна лъвовете.
Имаше повече от двадесет репортери и фотографи от радиостанции, вестници и списания. Беше невероятна история и пресата възнамеряваше да я изстиска докрай. Не всеки ден се случва млада работничка да рискува живота си, за да спаси брата на шефа си. А обстоятелствата, че това бе Майлоу Скот, ни най-малко не разваляше историята.
— Мис Дудаш, каква ви бе първата мисъл, когато видяхте всичките тези железа да политат към вас?
Елън погледна към Сам Нортън и каза:
— Помислих си: „Трябва да спася мистър Скот. Никога не бих си простила, ако позволя да загине.“
Нортън видя, че Елън започва да се уморява, каза:
— Достатъчно, дами и господа. Благодарим ви много.
— Добре ли се справих?
— Беше чудесна. Сега си поспи.
Сънят й бе непостоянен. Сънува, че се намира във фоайето на Емпайър Стейт Билдинг, но пазачите не я пускат да се качи на върха, защото няма достатъчно пари за билет.
Същия следобед Майлоу, Скот посети Елън. Това я изненада. Бе чула, че живее в Ню Йорк.
— Чух, че пресконференцията е протекла много добре. Вие сте истинска героиня.
— Мистър Скот, трябва да ви кажа нещо. Не съм героиня. Не се замислих дали да ви спасявам. Аз… просто го направих.
— Зная. Сам Нортън ми каза.
— Добре, тогава…
— Елън, има различни видове героизъм. Вие не помислихте да ме спасявате, но го направихте инстинктивно, вместо да спасявате себе си.
— Аз… просто исках да знаете.
