— Не ти се подигравам.
— Нямам никого освен теб.
— Зная.
— Обичам те.
— Аз също те обичам, Примо.
— Меган… би ли ми разрешила да правя любов с теб? Моля те.
— Не.
Последва тишина.
— Съжалявам, че те обезпокоих. Ще се върна в леглото си.
Гласът му бе изпълнен с болка. Надигна се да си ходи.
— Почакай. — Меган го притискаше плътно, стремейки се да облекчи страданието му, като сама се почувства възбудена. — Примо, аз… не мога да ти позволя да правиш любов с мен, но мога да направя нещо, за да се почувстваш по-добре. Искаш ли?
— Да — промърмори той.
Примо носеше пижама. Меган дръпна връвчицата, която държеше панталона на пижамата и бръкна в нея. „Той е мъж“ — помисли тя.
Хвана го нежно с ръка и започна да го гали. Примо застена и каза:
— О, чувствам се чудесно. — И минута по-късно каза: — Господи, обичам те, Меган.
Тялото й гореше и ако в този момент й беше казал: „Искам да правя любов с тебе“, би му отвърнала с „да“.
Но той лежеше безмълвен и след няколко минути се върна в леглото си.
Меган не мигна цяла нощ. Повече тя не му позволи да дойде при нея в леглото й.
Изкушението бе твърде голямо.
От време на време повикваха някое дете в стаята на възпитателите, за да се срещне с възможни осиновители. Това бяха винаги моменти на голямо вълнение за децата, защото те означаваха шанс за измъкване от скучната обстановка в сиропиталището, шанс да получат истински дом, да принадлежат на някого.
С течение на годините Меган гледаше как избираха другите сираци. Те отиваха в домовете на търговци, фермери, банкери, собственици на магазини. Но никога не избираха нея. Репутацията на Меган я предхождаше. Тя чуваше потенциалните родители да си говорят.
— Тя е много красиво дете, но чувам, че е трудна.
— Не е ли тя, която миналия месец вкарала в сиропиталището дванадесет кучета?
— Казват, че е подстрекател. Страхувам се, че няма да се разбира с нашите деца.
Те нямаха представа колко много другите деца я обичаха.
Отец Берендо идваше в сиропиталището веднъж седмично, за да види възпитаниците. Меган очакваше с нетърпение неговото посещение. Тя беше страстен читател и свещеника и Мерседес Анхелес се стараеха да бъде добре снабдена с книги. С него Меган можеше да разисква неща, за които не би посмяла да говори с някой друг. Именно на него двойката фермери бе предала подхвърленото дете.
— Защо не са искали да ме задържат при себе си? — попита Меган.
Старият свещеник каза топло:
— Те много искаха това, Меган, но бяха стари и болни.
— Защо, мислите, че истинските ми родители са ме оставили в тази ферма?
— Сигурен съм, че е защото са били бедни и не са били в състояние да те гледат.
Докато растеше, Меган ставаше все по-сериозна. Беше впечатлена от интелектуалните аспекти на католическата църква. Прочете „Изповеди“ на свети Августин, писанията на свети Франциск от Асизи, Томас Мор, Томас Мертон и десетина други. Ходеше редовно на църква, като се наслаждаваше на тържествените ритуали, литургии, получаване на причастие, благословенията. Може би най-много тя харесваше чудесното чувство на ведрина, което винаги я обхващаше в църквата.
— Искам да стана католичка — каза тя на отец Берендо един ден.
Той взе ръката й в своята и каза развълнувано:
— Може би ти вече си такава, Меган, но ни ще трябва да осигурим нашия облог.
После продължи:
— Вярваш ли в Бог, всемогъщия Отец, създателя на небето и земята?
— Да, вярвам!
— Вярваш ли в Исус Христос, неговия единствен син, който бе роден и страда?
— Да, вярвам!
— Вярваш ли в Светия дух, в Светата католическа църква, общността на светиите, изкуплението на греховете, възкресението на тялото и вечния живот?
— Да, вярвам!
Свещеникът леко духна в лицето й.
— Exi ab eaq spiritus immunde. Излез от нея, ти нечист дух, и отстъпи на Светия дух — закрилника. — Той отново духна в лицето й. — Меган, приеми доброволния Дух с дъха си и получи божията благословия. Мир с теб.
На петнадесет години Меган бе една красива млада жена, с дълга руса коса и млечнобяла кожа, която се открояваше ясно от другите.
Един ден я повикаха в канцеларията на Мерседес Анхелес. Там бе и отец Берендо.
— Здравейте, отче.
— Здравей, скъпа Меган.
Мерседес Анхелес каза:
— Страхувам се, че имаме един проблем, Меган.
— О? — Тя се опита да си спомни своите последни простъпки.
Директорката продължи:
— Има ограничение на възрастта до петнадесет години, а ти си стигнала до петнадесетия си рожден ден.
Меган, разбира се, отдавна знаеше за това правило. Но бе избягвала да мисли за това, защото не искаш да приеме факта, че на света няма място, където да отиде, че никой не я искаше и ще бъде изоставена отново.
— Трябва ли… трябва ли да напусна?
Добросърдечната амазонка беше разстроена, но нямаше избор.
— Страхувам се, че ще трябва да с придържаме към правилника. Може да ти намерим място като прислужница.
Меган нямаше думи. Отец Берендо попита:
— Къде би искала да отидеш?
Когато се замисли, й дойде една идея. Имаше едно място, където да отиде.
От дванадесетгодишна възраст тя си бе помагала на издръжката в сиропиталището, като изпълняваше дребни поръчки из града. Много от тях бяха за Цистерцианския манастир. Нещата, които носеше, бяха винаги предавани на преподобната майка Бетина. Меган хвърляше крадешком погледи към монахините, докато се молеха или се разхождаха из залите. Тя бе усетила в тях завладяващо чувство на ведрина. Завиждаше им за радостта, която излъчваха. За нея манастирът изглеждаше като дом на любовта.
Преподобната майка беше обикнала умното младо момиче и в течение на годините бяха имали много разговори.
— Защо хората влизат в манастири? — бе попитала веднъж Меган.
— Хората идват при нас по много причини. Повечето идват, за да се посветят на Бога. Но някои идват, защото нямат никаква надежда. Ние им даваме надежда. Някои идват, защото чувстват, че няма за какво да живеят. Ние им показваме, че има смисъл да се живее за Бог. Някои идват, защото бягат. Други идват,
