без да го намери.
„Значи вината не е в мъжете. Вината е в сестра ми. Тя няма представа какво иска.“ Тереза се обърна към Раул:
— С удоволствие ще дойда.
Когато излязоха, тя реше да продължи темата.
— Харесва ли ви Моника?
— Изглежда много приятна — отговори Раул. — Попитайте ме дали харесвам сестра й.
Той я взе в прегръдките си и я целуна. Тереза никога не бе изпитвала нещо подобно преди. Трепереше в ръцете му, мислейки си:
„Благодаря ти, Господи. О, благодаря ти!“
— Ще вечеряте ли с мене утре? — попита Раул.
— Да — възкликна Тереза. — О, да.
Когато двете сестри останаха сами, Моника каза:
— Наистина изглежда, че той те харесва.
— Мисля, че да — отвърна срамежливо Тереза.
— Ти харесваш ли го?
— Да.
— Добре, но бъде внимателна, сестро — засмя се Моника. — Не се хвърляй през глава.
„Твърде късно — помисли Тереза безпомощно. — Твърде късно.“
След това Тереза и Раул бяха всеки ден заедно. Моника обикновено им беше придружител. Тримата се разхождаха по алеите и плажовете на Ница и се наслаждаваха на кокетните хотели. Обядваха в едно очарователно бистро в Ка д’Антиб и посещаваха параклиса със стенописи на Матис във Ване. Вечеряха в Шато дьо ла Шевр д’Ор и в прочутия Ла Ферм Сен Мишел.
Една сутрин в пет часа тримата отидоха на открития селски пазар, разположен на улиците на Монте Карло, и купиха пресен хляб, зеленчуци и плодове.
В неделя, когато Тереза пееше в църквата, Раул и Моника отиваха да я слушат, а след това Раул прегръщаше Тереза и й казваше:
— Ти наистина си едно чудо. Бих те слушал как пееш до края на живота си.
Четири седмици, след като се видяха, Раул й направи предложение.
— Сигурен съм, че ти би могла да имаш всеки мъж, когото пожелаеш — каза Раул, — но бих се почувствал поласкан, ако избереш мен.
За един ужасен кратък момент Тереза помисли, че той й се подиграва, но преди да може да му отговори, Раул продължи:
— Скъпа, трябва да ти кажа, че съм познавал много жени, но ти си най-чувствителната, най- талантливата, най-нежната…
Всяка дума бе музика за ушите на Тереза. Искаше й се да се смее, да плаче.
„Колко съм благословена — помисли тя. — Да обичам и да бъда обичана.“
— Ще се омъжиш и за мен?
Погледът й изразяваше ясен отговор.
Когато Раул си тръгна, Тереза връхлетя в библиотеката, където сестра й, майка й и баща й пиеха кафе.
— Раул ми предложи брак.
Лицето й сияеше и тя изглеждаше почти красива. Родителите я погледнаха втрещени. Моника бе тази, която заговори:
— Тереза, сигурна ли си, че той не се стреми към парите на фамилията?
Това бе като плесница.
— Не искам да бъда груба — продължи Моника, — но всичко изглежда твърде прибързано.
Тереза реши да не позволява да бъде унищожено щастието й.
— Зная, че искаш да ме предпазиш — каза тя на сестра си, — но Раул има пари. Баща му е оставил малко наследство, а той не се страхува да работи за прехраната си. — Тя взе ръката на сестра си я замоли: — Моля те, радвай се за мене, Моника. Никога не съм мислила, че ще познавам това чувство. Чувствам, че мога да умра от щастие.
Тогава тримата я прегърнаха и й казаха колко се радват за нея. Започнаха да разговарят възбудено, обсъждайки плановете за сватбата.
Много рано на следващата сутрин Тереза отида в църквата и коленичи за молитва.
„Благодаря ти, Отче. Благодаря ти, че ме дари с такова щастие. Ще направя всичко, за да бъда достойна за твоята любов и любовта на Раул. Амин.“
Тереза влезе в магазина, сякаш летеше, и каза:
— Ако обичате, господине, бих искала да поръчам плат за сватбена рокля.
Раул се засмя и я взе в прегръдките си.
— Ще бъдеш красива булка.
И Тереза знаеше, че той наистина мисли така. Това бе чудото.
Бе решено сватбата да бъде след един месец в църквата на селото. Разбира се, Моника бе определена за шаферка.
В петък, в пет часа след обяд, Тереза разговаря за последен път с Раул. В събота в дванадесет и половина, докато стоеше в църковната канцелария, чакайки Раул, който бе закъснял с половин час, Тереза видя свещеникът да се приближава към нея. Той взе ръката й и я отведе настрани. Тя се изненада от вълнението му. Сърцето й се разтуптя.
— Какво има? Нещо лошо? Нещо случило ли се е с Раул?
— О, скъпа — каза свещеникът. — Бедната скъпа Тереза.
Тя изпадна в паника.
— Какво има, отче? Кажете ми!
— Току-що получих съобщение. Раул…
— Нещастен случай ли е? Ранен ли е?
— …Жирадо напусна селото рано тази сутрин.
„Напуснал? Тогава нещо непредвидено му се е случило, за да…“ — помисли тя.
— Той е заминал със сестра ти. Били са видени да вземат влака за Париж.
Стаята се завъртя около нея.
„Не — помисли Тереза. — Не бива да припадам. Не трябва да се излагам пред лицето на Бога.“
Имаше само смътен спомен от това, което последва. Тя чу отдалече, как свещеникът съобщава нещо на събралите се за сватбата и шума от техните гласове, който последва.
Майката на Тереза прегърна дъщеря си и каза:
— Бедната моя Тереза. Собствената ти сестра да бъде толкова жестока към теб! Толкова съжалявам.
Но изведнъж спокойствие обзе Тереза. Тя знаеше как да реши всичко.
— Не се притеснявай, мамо. Не обвинявам Раул, че се е влюбил в Моника. Би се случило с всеки мъж. Трябваше да зная, че нито един мъж не би могъл да ме обича.
— Грешиш — извика баща й. — Ти си равна на десет жени като Моника.
Но неговото състрадание бе дошло с години закъснение.
— Нека си тръгваме за дома, моля ви — каза Тереза.
Те си проправиха път през тълпата. Гостите в църквата им отстъпваха, за да минат, гледайки безмълвно след тях.
Когато се върнаха в замъка, Тереза каза спокойно:
