ставаше все по-красив. Даваха й всички солови партии. Там тя чувстваше, че принадлежи. Но извън църквата Тереза бе необикновено срамежлива, чувствителна към външния си вид.
В училище Моника бе тази, която имаше много приятели. И момчетата, и момичетата се трупаха около нея. Те искаха да играят с нея, да бъдат видени с нея. Канеха я на всички партита. Тереза също беше канена, но винаги на второ място, като социално задължение, и тя болезнено осъзнаваше това.
„Виж, Рене. Не може да поканиш едно от децата на Де Фос без другото. Би било невъзпитано.“
Моника се срамуваше от това, че има грозна сестра. Чувстваше, че по някакъв начин това се отразява на нея.
Родителите им се държаха добре с по-голямата си дъщеря. Те изпълняваха старателно родителските си задължения, но бе очевидно, че Моника е тази, която обожават. Това, за което Тереза копнееше — любовта — липсваше.
Тя бе послушно дете, готова да помогне, добра ученичка, с интереси към музиката, историята и чуждите езици. Занимаваше се сериозно. Учителите й, слугите и хората от селото я съжаляваха. Един търговец бе казал веднъж, след като Тереза бе напуснала магазина му:
— Бог не е внимавал, когато я е правил.
Единственото място, където Тереза намираше любов, бе църквата. Свещеникът я обичаше и Исус я обичаше. Тя посещаваше литургията всяка сутрин и изпълняваше ритуала на кръстния път. Коленичейки в хладната сводеста църква, тя чувстваше присъствието на Бога. Когато пееше там, Тереза се изпълваше с чувство на надежда и очакване. Чувстваше, като че ли нещо чудесно предстои да й се случи. Това бе единственото нещо, което правеше живота й поносим.
Тереза никога не споделяше нещастието си с родителите си или сестра си, за да не ги натоварва и пазеше в себе си тайната за това, колко Бог я обича и колко тя обича Бог.
Тереза обожаваше сестра си. Те играеха заедно в имението около замъка и Тереза оставяше сестра си да печели в игрите, които играеха. Разхождаха се заедно, слизайки по стръмните каменни стъпала, изрязани в планината, надолу към селото, и се скитаха по тесните улички с магазини, за да гледат как художниците продават изделията си.
С течение на времето предвижданията на селяните по отношение на момичетата се сбъдваха. Моника ставаше все по-хубава и момчетата се тълпяха около нея, докато Тереза имаше малко приятели и прекарваше вкъщи, четейки, шиейки или пазарувайки в селото.
Веднъж Тереза, докато минаваше през гостната, чу майка си и баща си да говорят за нея.
— Тя ще остане стара мома. Ще бъде с нас през целия ни живот.
— Тереза ще намери някого. Тя е много приятна.
— Днешните млади хора не търсят това. Те искат някоя, на която да се наслаждават в леглото.
Тереза побягна.
Тереза продължаваше да пее в църквата в неделя и поради това се случи нещо, което обещаваше да промени живота й. Всред богомолците бе мадам Неф, лелята на един директор на радиостанция в Ница.
Една неделна сутрин тя се спря да разговаря с Тереза.
— Скъпа, губиш си времето тук. Имаш изключителен глас. Би трябвало да го използваш.
— Използвам го. Аз…
— Не говоря за — тя се огледа наоколо — това. Имам предвид да използваш гласа си професионално. Гордея се, когато попадна на талант. Бих искала да пееш при моя племенник. Той ще те пуска по радиото. Представлява ли това интерес за тебе?
— Аз… не зная — самата мисъл за това я ужасяваше.
— Обсъдете това със семейството ти.
— Мисля, че е чудесна идея — каза майката на Тереза.
— Би било добре за теб — съгласи се баща й.
Моника бе тази, която имаше възражения.
— Ти не си професионалистка. Може да се изложиш.
Това нямаше нищо общо с мотивите на Моника да я обезкуражи. Това, от което Моника се страхуваше, бе, че Тереза може да успее. Моника бе тази, която е в центъра на вниманието винаги.
„Не е справедливо — помисли тя, — че Бог е дал на Тереза такъв глас. Ами ако тя стане известна. Аз ще остана в сянка, пренебрегната.“
И така Моника се опита да убеди сестрата си да не отиде на прослушване. Но следващата неделя в църквата мадам Неф спря Тереза и й каза:
— Говорих с племенника си. Той иска да отидеш на прослушване. Очаква те в сряда в три часа.
И така следващата сряда Тереза, много нервна, отиде в радиостанцията в Ница и се срещна с директора.
— Аз съм Луи Боне — каза той делово. — Мога да ти дам пет минути.
Видът на Тереза само потвърждаваше страховете му. Леля му бе изпратила само бъдещ талант.
„Би трябвало да й кажа да си стои в кухнята.“
Но той знаеше, че няма да го направи. Проблемът беше, че леля му е много богата, а той бе единственият й наследник.
Тереза последва Луи Боне по тесния коридор до едно малко студио.
— Пели ли сте някога професионално?
— Не, господине.
Блузата й бе мокра от пот.
„Защо въобще се оставих да ме убедят“ — чудеше се тя. Беше в паника, готова да избяга. Боне я постави пред един микрофон.
— Не разполагам с пианист тук, така че ще трябва да пеете a cappella18. Знаете ли какво е a cappella?
— Да, господине.
— Чудесно. — Той се чудеше не за първи път дали леля му е достатъчно богата, за да бъдат тези безполезни прослушвания оправдани.
— Ще бъде в контролната кабина. Имате време за една песен.
— Господине, какво трябва да…
Той бе вече излязъл. Тереза остана сама в стаята с микрофона пред себе си. Нямаше представа какво трябва да изпее.
„Просто иди и се срещни с него — бе казала леля му. — Радиостанцията има музикална програма всяка неделя вечер и…“
„Трябва да се махам оттук.“
Гласът на Луи се чу отнякъде:
— Не разполагам с цял ден.
— Съжалявам. Не мога да…
Но директорът бе решил твърдо да я накаже за това, че му губи времето.
— Само няколко тона — настоя той.
Достатъчно, за да може да каже на леля си колко се е изложило момичето. Може би това щеше да я убеди да престане да му изпраща своите протежета.
— Чакам — каза той.
Облегна се назад на стола си и запали една „Житан“. Оставаха му още четири часа. Ивет щеше да го чака. Щеше да има време да се отбие в апартамента й, преди да се прибере у дома при жена си. Може би щеше да има време и за…
Тогава той чу и не можа да повярва. Беше глас, толкова чист и сладък, че го побиха тръпки. Глас, изпълнен с копнеж и желание, глас, който пееше за самота и отчаяние, за загубена любов и мъртви мечти. Сълзи се появиха в очите му. Този глас събуди емоции в него, които той мислеше, че отдавна са погребани. Това, което можа да си каже, бе:
„Господи! Къде е била досега?“
Операторът в контролната кабина се заслуша зашеметен. Вратата бе отворена и други почнаха да
