— Защо си дошла при нас, дъще? — попита я меко преподобната майка Бетина.
— Нуждая се от убежище.
— И си решила да търсиш Божието убежище?
„Точно така“ — помисли Лучия.
— Да — започна да импровизира тя. — Това е, което винаги съм искала — да се посветя на живот, отдаден на Бога.
— Това е нещо, което ние всички желаем в душите си, нали, дъще?
„Господи, тя наистина се хвана“ — помисли Лучия радостно.
Преподобната майка продължи:
— Мое дете, трябва да разбереш, че Цистерцианският орден е най-строгият от всички ордени. Ние сме напълно изолирани от външния свят.
Думите й прозвучаха като музика за ушите на Лучия.
— Тези, които влизат зад стените на манастира, приемат обет да не го напускат никога.
— Аз желая да не напусна никога — увери я Лучия.
„Във всеки случай не през следващите няколко месеца“ — помисли тя.
Преподобната майка се изправи.
— Това е важна стъпка. Предлагам ти да помислиш внимателно, преди да вземеш окончателно решение.
Лучия почувства, че случаят й се изплъзва и започна да изпада в паника. Нямаше къде да отиде. Единствената й надежда бе да остане зад тези стени.
— Мислила съм за това — каза Лучия бързо. — Повярвайте ми, преподобна майко, мислила съм само за това. Искам да се откажа от света. — Тя погледна майката игуменка в очите. — Искам да бъда тук повече, отколкото в което и да е друго място на света. — Думите й бяха наистина откровени.
Преподобната майка беше озадачена. Имаше нещо неустановено и объркано в тази жена, което бе обезпокояващо. И все пак каква по-сериозна причина би могло да има за всеки, който иска да дойде в това място, където духът му може да бъде успокоен чрез медитация и молитви?
— Католичка ли си?
— Да.
Преподобната майка взе една старомодна перодръжка.
— Кажи ми името си, дете.
— Казвам се Лучия Кар… Рома.
— Живи ли са родителите ти?
— Баща ми е жив.
— Какво работи?
— Бизнесмен е. В пенсия. — Тя си помисли колко блед и съсипан изглеждаше той последния път, когато го видя и усети силна болка.
— Имаш ли братя или сестри?
— Двама братя.
— Какво работят те?
Лучия реши, че би трябвало да получи колкото е възможно повече симпатия.
— Те са свещеници.
— Чудесно.
Разпитът продължи три часа. Накрая преподобната майка Бетина каза:
— Ще ти намеря легло за през нощта. Сутринта ще получиш указания и когато те приключат, ако все още не си променила решението си, може да влезеш в ордена. Но те предупреждавам — избрала си много труден път.
— Повярвайте ми — каза Лучия искрено — нямам избор.
Нощният вятър беше мек и топъл. Промъкваше се шепнешком през заобиколената с дървета горска поляна, докато Лучия спеше. Тя беше на гости в красива вила с баща си и братята си. Всички се чувстваха прекрасно до момента, в който един непознат влезе в стаята и каза:
— Какви, по дяволите, са тези хора?
Светлините изгаснаха и в лицето й светна ярък прожектор. Тя се събуди и седна, заслепена от светлината.
Пет-шест души ги бяха заобиколили на поляната. В силната светлина Лучия едва различаваше фигурите ми.
— Кои сте вие? — попита отново мъжът.
Гласът му бе дълбок и груб.
Лучия се разбуди напълно, напрегната до краен предел. Беше заловена. Но ако тези хора бяха полицаи, щяха да знаят кои са монахините. И какво правеха те в гората през нощта?
Лучия пое риска.
— Ние сме сестри от манастира в Авила — каза тя. — Някакви хора на правителството дойдоха и…
Другите сестри вече бяха седнали, будни и ужасени.
— Кои… кои сте вие? — попита Меган.
— Казвам се Хайме Миро.
Те бяха шестима, облечени с груби панталони, кожени якета, платнени обувки и традиционните баски барети. Бяха тежко въоръжени и на бледата лунна светлина имаха демоничен вид. Двама от тях изглеждаха тежко бити.
Човекът, който се назова Хайме Миро, беше висок и слаб, със свирепи черни очи.
— Биха могли да ги проследят дотук. — Той се обърна към един от членовете на групата. — Хвърли един поглед наоколо.
— Да.
Лучия разбра, че този, който отговори, беше жена. Видя да се отдалечава безшумно всред дърветата.
— Какво ще правим с тях? — попита Рикардо Меладо.
— Нищо. Ще ги оставим и ще продължим — каза Хайде Миро.
Един от мъжете възрази:
— Хайме, това са сестри на Исус.
— Тогава нека Исус се погрижи за тях — отговори сухо Хайме Миро. — Имаме да вършим работа.
Сестрите се бяха изправили вече в очакване. Мъжете се събраха около Хайме, спорейки с него.
— Не можем да позволим да бъдат хванати. Акока и хората му ги търсят.
— Те търсят и нас, приятелю.
— Сестрите няма да се справят без нашата помощ.
Хайме Миро каза твърдо:
— Не. Не можем да рискуваме живота си заради тях. Имаме си свои проблеми.
Феликс Карпио, един от помощниците му, каза:
— Бихме могли да ги придружим през част от пътя, Хайме. Само докато се измъкнат оттук. — Той се обърна към сестрите. — Накъде сте тръгнали, сестри?
Тереза проговори с божията светлина в очите й.
— Имам свещена мисия. Има един манастир в Мендавиа, който ще ни подслони.
Феликс Карпио се обърна към Хайме Миро:
— Бихме могли да ги придружим дотам. Мендавиа е на пътя ни към Сан Себастиан.
Хайме се обърна към него ядосан:
— Глупако! Защо не издигнеш надпис всеки да разбере къде отиваме?
— Исках само да кажа…
— По дяволите! — Гласът му беше пълен с възмущение. — Сега нямаме избор. Ще трябва да ги вземем с нас. Ако Акока ги открие, ще ги накара да проговорят. Те ще ни забавят и ще улеснят Акока и неговите главорези да ни проследят.
