— Да ми благодариш, за какво?
Лучия го погледна в очите.
— За това, че разкрихте какви са били баща ми и братята ми. Аз бях невинно същество, което живее в тази къща на ужасите. Нямах представа какви чудовища… — Тя избухна в ридания.
Съдията стоеше, колебаейки се, след това я потупа по рамото.
— Хайде, хайде. Влез и пийни малко чай.
— Бл… благодаря.
Когато седнаха в хола, съдията Бускета каза:
— Нямах представа, че мислиш така за баща си. Бях с впечатлението, че сте много близки.
— Само защото нямах представа какви са той и братята ми в действителност. Когато открих… — Тя потрепера. — Не знаете какво бе за мене. Исках да избягам от себе си, но това бе невъзможно.
— Не съм разбрал. — Той я потупа по ръката. — Страхувам се, че съм те преценил погрешно, скъпа.
— Бях ужасена от него — гласът й бе изпълнен с вълнение.
Съдията Бускета забеляза, не за пръв път, каква красива млада жена е Лучия. Тя носеше проста черна рокля, която подчертаваше формите на сочното й тяло. Той погледна закръглените й гърди и не можа да не отбележи колко много е пораснала.
„Би било забавно — помисли Бускета — да спя с дъщерята на Анжело Кармине. Той е безсилен да ми навреди сега. Старият мръсник мислеше, че ме притежава, но аз бях твърде умен за него. Лучия вероятно е девствена. Ще я науча на някои неща в леглото.“
Възрастна прислужница внесе поднос с чай и купа със сладкиши. Сложи ги на една маса и попита:
— Да наливам ли?
— Нека аз — каза Лучия. Гласът й бе топъл и изпълнен с обещание.
Съдията Бускета се усмихна на Лучия.
— Можеш да си вървиш — каза той на прислужницата.
— Да, господине.
Съдията гледаше как Лучия се приближи до малката маса, където бе оставен подносът, и внимателно наля чай за него и себе си.
— Имам чувството, че ти и аз бихме могли да станем много добри приятели, Лучия — опипа почвата Джовани Бускета.
Лучия му се усмихна прелъстително.
— Много бих искала, Ваше Благородие.
— Моля, наричай ме Джовани.
— Джовани — Лучия му подаде чашата. Вдигна своята наздравица. — За смъртта на престъпниците.
Бускета вдигна чашата си, като се усмихваше.
— За смъртта на престъпниците. — Отпи една глътка и направи гримаса. Чаят беше горчив.
— Не е ли твърде…?
— Не, не. Добре е, скъпи.
Лучия отново вдигна своята чаша.
— За нашето приятелство.
Тя отпи още една глътка и той направи същото.
— За…
Бускета не довърши наздравицата си. Беше обхванат от внезапен спазъм и почувства пронизваща болка в гърдите си.
— О, Боже мой! Повикайте лекар…
Лучия седеше, спокойно отпивайки от чая си, докато гледаше как съдията залита и пада на пода. Остана да лежи там с потрепващо тяло, а след това замръзна неподвижно.
— Тава е първият, татко — каза Лучия.
Бенито Патас бе сам в килията си, когато надзирателят съобщи:
— Имате съпружеско посещение.
Бенито засия. Бе му даден специален статут като информатор с много привилегии и съпружеските посещения бяха една от тях. Патас имаше половин дузина приятелки и те редуваха визитите си. Той си помисли коя ли бе дошла днес.
Бенито се погледна в малкото огледало на стената на килията, сложи си малко помада на косата, заглади я назад, след това последва надзирателя през коридора до отделението, където бяха частните стаи. Патас влезе наперено в стаята, изпълнен с приятно очакване. Спря се и погледна с изненада.
— Лучия! Боже мой, какво по дяволите правиш тук? Как успя да влезеш?
Лучия каза меко:
— Казах им, че сме сгодени, Бенито.
Носеше зашеметяваща червена копринена рокля, която прилепваше по извивките на тялото й.
Бенито Патас отстъпи назад.
— Махай се.
— Както желаеш. Но има нещо, което трябва да чуеш първо. Когато те видях, да се изправяш и да свидетелстваш срещу баща ми и братята ми, те мразех. Исках да те убия. — Тя се приближи по-близо до него. — Но после разбрах, че това, което вършиш, е проява на смелост. Осмели се да станеш и да кажеш истината. Баща ми и братята ми не бяха лоши хора, но вършеха лоши неща, и ти бе единственият, достатъчно силен, за да застанеш срещу тях.
— Повярвай ми, Лучия — каза той, — полицията ме принуди да…
— Не е необходимо да обясняваш — каза тя нежно. — Не на мен. Помниш ли първия път, когато правихме любов? Тогава знаех, че те обичам и че винаги ще те обичам.
— Лучия, никога не бих направил това, което…
— Скъпи, искам да забравим това, което се случи. То е приключило. Само ти и аз сега сме от значение.
Тя се приближи до него и той усети упоителния й парфюм. Беше объркан.
— Наистина ли мислиш така?
— Повече от всяко друго нещо, което някога съм казвала. Затова дойдох днес тук, за да ти докажа. Да ти покажа, че съм твоя. И не само на думи.
Пръстите й се насочиха към презрамките на роклята и момент по-късно роклята й лежеше на пода. Тя бе гола.
— Вярваш ли ми сега?
За Бога, тя бе красива.
— Да, вярвам ти — гласът му бе дрезгав.
Лучия се приближи плътно до него и тялото й се притисна до неговото.
— Съблечи се — пошепна тя. — Побързай!
Когато се съблече, той я хвана за ръка и заведе до малкото легло в ъгъла на стаята. Без да се бави много, той застана отгоре й и разтвори краката й, потъвайки дълбоко в нея с арогантна усмивка на лицето.
— Както в ония времена е — каза той самодоволно. — Не можа да ме забравиш, нали?
— Не — прошепна Лучия в ухото му. — И знаеш ли защо не можах да те забравя?
— Не, любов моя. Кажи ми.
— Защото съм сицилианка като баща си.
Тя посегна зад главата си и извади дългата украсена игла, която придържаше косата й.
Бенито Патас почувства, че нещо го пронизва под гръдния кош и внезапната болка го накара да си отвори устата, за да извика, но устата на Лучия беше върху неговата, целувайки го. И докато тялото на Бенито се извиваше и гърчеше върху нея, Лучия получи оргазъм.
След няколко минути тя бе отново облечена и иглата поставена на мястото (в косата). Бенито бе под одеялото със затворени очи. Лучия почука на вратата на килията и се усмихна на надзирателя, който
