приятелят му, шефът на полицията, а другият — помощникът му, лейтенант.
— Прощавайте, padrone15 — извини се шефът на полицията, — но това е една глупава формалност, която комисарят ме задължава да изпълня. Хиляди извинения, но бихте ли ме придружили до полицейското управление. Ще се постарая да бъдете вкъщи навреме, за да се радвате не рождения ден на дъщеря си.
— Няма проблеми — каза Кармине великодушно. — Човек трябва да си изпълнява задълженията. — Той се ухили. — Новият комисар, който бе назначен от президента, е, по американския израз, eager beaver16, нали?
— Страхувам се, че да — въздъхна шефът на полицията. — Но не се притеснявайте. Ние двамата сме виждали тези досадници да идват и да си отиват много бързо, нали, padrone?
Те се засмяха и тръгнаха към полицейското управление.
Анжело Кармине не се прибра вкъщи за празненството този ден, нито през следващия. Всъщност той никога повече не видя своите къщи. Държавата отправи към него дълъг обвинителен акт, който включваше убийство, търговия с наркотици, проституция, палеж и много други престъпления. Беше му отказано пускане под гаранция. Бе пусната полицейска мрежа, която помете престъпната организация на Кармине.
Той бе разчитал на силните си връзки в Сицилия, за да бъдат отхвърлени обвиненията към него, но вместо това бе закаран посред нощ в Рим и бе затворен в Регина Цели, прословутия затвор на небесната царица. Поставиха го в малка килия с решетки, в която имаше радиатор, сламеник и тоалетна с клекало. Беше безобразие! Безкрайно унизително!
В началото Кармине мислеше, че неговият адвокат Томазо Конторно ще го освободи незабавно.
Когато Конторно дойде в стаята за свиждане в затвора, Кармине се развика:
— Закрили са публичните ми домове и операциите с наркотици. Знаят всичко за сделките ми по пране на пари. Някой е проговорил. Открий кой е и ми донеси езика му.
— Не се безпокой, padrone — увери го Конторно. — Ще го открием.
Оптимизмът му се оказа необоснован. За да запази свидетелите си, държавата твърдо отказваше да разкрие имената им до началото на процеса.
Два дни преди процеса Анжело Кармине и другите членове на мафията бяха прехвърлени в затвора Ребибиа — затвор с най-строг режим на дванадесет мили от Рим. Една близка съдебна зала бе укрепена като бункер. Сто и шестдесет обвиняеми, членове на мафията, с белезници и вериги, бяха докарани през един подземен тунел и поставени в тридесет стоманени клетки, защитени с бронирано стъкло. Въоръжени пазачи заобикаляха вътре и отвън съдебната зала, а посетителите бяха претърсвани, преди да влязат.
Когато Анжело Кармине бе въведен в съдебната зала, сърцето му подскочи от радост, защото съдията на съдийската скамейка бе Джовани Бускета, човек, който бе на негова ведомост през последните петнадесет години и негов чест гост. Кармине знаеше най-после, че ще бъде въздадена справедливост.
Процесът започна. Анжело Кармине разчиташе на omerta, сицилианския закон за мълчание, за да се запази. Но за негова огромна изненада главният свидетел на държавата се оказа не някой друг, а Бенито Патас, телохранителят. Патас бе прекарал с фамилията Кармине толкова дълго и му се оказваше такова доверие, че му се позволяваше да присъства в стаята за срещите, където се разискваха поверителни работи. И тъй като техният бизнес се състоеше от всички възможни дейности, преследвани от закона, Патас бе в течение на много информация. Когато полицията го бе хванала, минути, след като хладнокръвно бе убил и обезобразил новия приятел на своята любовница, го заплашиха с доживотна присъда. Тогава Патас се съгласи с нежелание да помогне на полицията да проведе следствието срещу Кармине в замяна на по- лека присъда. Сега, за ужас на Анжело Кармине, той разкриваше най-интимните тайни от владението на Кармине.
Лучия също бе в съдебната зала, слушайки всеки ден как мъжът, който по-рано й бе любовник, унищожава баща й и братята й.
Показанията на Бенито отприщиха бентовете. Щом започна разследването на комисаря, десетки жертви идваха да разкажат за това, което Анжело Кармине и неговите момчета им бяха сторили. Мафията се бе разпореждала с техния бизнес, изнудвала, принуждавала ги да проституират, убила или осакатила любимите им, продавала наркотици на децата им. Списъкът на ужасите бе безкраен.
Дори по-съкрушителни бяха показанията на разкаялите се членове на мафията, които решиха да говорят.
На Лучия бе разрешено да посети баща си в затвора. Той я посрещна бодро. Държеше я в ръцете си и шепнеше:
— Не се притеснявай, ангелско лице. Съдията Джовани Бускета е тайният ми коз. Той знае всички трикове на закона. Ще ги използва, за да бъдем аз и братята ти оправдани.
Анжело Кармине се оказа лош пророк.
Обществеността беше разярена от ексцесиите на мафията и когато процесът най-после приключи, съдията Джовани Бускета, едно лукаво политическо животно, осъди другите членове на мафията на дългогодишен затвор, а Анжело Кармине и двамата му сина на максимума, разрешен от италианския закон — доживотен затвор, задължително излежаване от двадесет и осем години.
За Анжело Кармине това бе смъртна присъда.
Цяла Италия ликуваше. Справедливостта беше възтържествувала най-после. Но за Лучия това бе кошмар, надхвърлящ всяко въображение. Тримата мъже, които най-много на света обичаше, бяха изпратени в ада.
Още веднъж на Лучия й бе разрешено да посети баща си в килията. Промяната в него бе потресаваща. В течение на няколко дни се бе превърнал в старец. Фигурата му се беше смалила, а свежият цвят на лицето му бе станал жълтеникав.
— Те ме предадоха — изстена той. — Те всички ме предадоха. Съдията Джовани Бускета — аз го притежавах, Лучия! Направих го богат човек, а той ми се отплати по този начин. А Патас? Бях за него като баща. Накъде върви светът? Какво става с честта? Те са сицилианци като мен.
Лучия взе ръката на баща си в своята и каза тихо:
— Аз също съм сицилианка, татко. Ще бъдеш отмъстен. Заклевам ти се в живота си.
— Моят живот свърши — каза баща й. — Но твоят е все още пред тебе. Имам шифрована банкова сметка в Цюрих. Банка Лой. Там има повече пари, отколкото можеш да похарчиш за десет живота. — Той прошепна номера на ухото й. — И напусни проклетата Италия. Вземи парите и се радвай на живота.
Лучия го притисна силно до себе си.
— Татко…
— Ако някога се нуждаеш от приятел, можеш да се довериш на Доминик Дюрел. С него сме като братя. Има къща във Франция в Бези, близо до границата с Испания.
— Ще запомня.
— Обещаваш ли ми да напуснеш Италия?
— Да, татко. Но първо има нещо, което трябва да свърша.
Да изгаряш от желание за отмъщение бе едно нещо, а да намериш начин да го осъществиш — друго. Тя бе сама и нямаше да бъде лесно. Лучия се сети за италианския израз: Rubare il mestiere — Открадваш ми професията. „Трябва да мисля по начина, по който те мислят.“
Няколко седмици след като баща й и братята й започнаха да излежават присъдите си в затвора, Лучия Кармине се появи в дома на съдията Джовани Бускета. Самият съдия й отвори.
Той я погледна с изненада. Беше я виждал често като гост в дома на Кармине, но никога не бе имало много да си кажат.
— Лучия Кармине! Какво правиш тук? Не би трябвало да…
— Дойдох да ви благодаря, Ваше Благородие.
Той я изгледа подозрително.
