„Там има повече пари, отколкото можеш да похарчиш за десет живота.“
Очите й почнаха да се затварят. Изминалият ден бе уморителен.
В полудрямка Лучия чу ударите на църковна камбана от далечното село. Тя събуди спомени, които я пренесоха на друго място, в друго време…
ГЛАВА ОСМА
Тя се събуждаше всяка сутрин от далечния звук на камбаните на църквата Сан Доменико, високо в планините Пелоритани, заобикалящи Таормина. Обичаше да се разбужда бавно, сладко протягайки се като котка. Държеше си очите затворени и знаеше, че има нещо чудесно да си спомни. „Какво бе то?“ Въпросът се въртеше из ума й и тя го отблъскваше, без да бърза да му отговори, за да си запази удоволствието от изненадата. И изведнъж умът й биваше радостно овладян от него. Тя бе Лучия Мария Кармине, дъщерята на Анжело Кармине, и това би било достатъчно да направи всекиго на света щастлив.
Те живееха в голяма приказна вила, пълна с повече слуги, отколкото петнадесетгодишната Лучия можеше да преброи. Един телохранител я возеше всяка сутрин до училището в бронирана лимузина. Тя израсна с най-хубавите рокли и най-скъпите играчки в цяла Сицилия и бе обект на завист за своите съученици.
Но в центъра на съществуването на Лучия бе баща й. В нейните очи той бе най-красивият мъж на света. Беше нисък и набит, със силно лице и буреносни кафяви очи, които излъчваха сила. Той имаше двама сина, Арналдо и Виктор, но дъщеря му бе тази, която Анжело Кармине обожаваше. И Лучия го боготвореше. В църквата, когато свещеникът говореше за Бога, Лучия винаги си мислеше за баща си.
Той идваше сутрин до леглото и й казваше:
— Време е да ставаш за училище, ангелско лице.
Ангелско лице. Това не беше вярно, разбира се. Лучия знаеше, че не е истински красива.
„Привлекателна съм“ — мислеше тя, изучавайки се обективно в огледалото. Да. Впечатляваща по-скоро, отколкото красива. Огледалото отразяваше младо момиче с овално лице, мека кожа, равни бели зъби и силна брадичка — твърде силна? — чувствени сочни устни — твърде сочни? — и тъмни умни очи. Но ако на лицето й малко не достигаше, за да бъде красиво, тялото й напълно компенсираше това. На петнадесет години Лучия имаше тялото на жена — със заоблени твърди гърди, тънка талия и бедра, които се полюляваха обещаващо.
— Ще се наложи да те омъжим рано — закачаше я баща й. — Скоро ще караш мъжете да лудеят по тебе, моя малка девственица.
— Искам да се омъжа за някого като теб, татко, но като теб няма никой.
Той се смееше:
— Няма значение. Ще ти намерим принц. Родена си под щастлива звезда и един ден ще узнаеш какво е мъж да те държи в прегръдките си и да те люби.
— Да, татко — казваше Лучия, като се изчервяваше.
Вярно бе, че никой не бе правил любов с нея… за последните двадесет часа. Бенито Патас, един от нейните телохранители, винаги идваше в леглото й, когато баща й бе извън града. Това, че Бенито правеше любов с нея в собствената й къща, допринасяше за вълнението, защото Лучия знаеше, че баща й щеше да ги убие и двамата, ако разбереше какво става.
Бенито беше на около тридесет и пет години. Бе поласкан от това, че красивата млада дъщеря на великия Анжело Кармине го бе избрала да я лиши от девственост.
— Беше ли както очакваше? — бе попитал той първия път.
— О, да — възкликна Лучия. — Дори по-добре.
Тя си помисли:
„Може да не е така добър, както Марио, Тони или Енрико, но е определено по-добър от Роберто и Лео.“ — Тя не можеше да си спомни имената на всички други.
На тринадесет години Лучия бе решила, че достатъчно дълго е била девственица. Беше се огледала наоколо и решила, че щастливото момче ще бъде Паоло Костело, синът на лекаря на Анжело Кармине. Паоло бе на седемнадесет, висок и здраво сложен и бе футболната звезда на училището. Лучия се влюби лудо в него още първия път, когато го видя. Тя се стараеше да попада в компанията му, колкото е възможно по-често. Паоло не се сещаше, че техните чести срещи бяха внимателно замисляни. Той гледаше на привлекателната млада дъщеря на Анжело Кармине като на дете. Но един горещ ден през август Лучия реши, че не може да чака повече и телефонира на Паоло.
— Паоло. Лучия Кармине е на телефона. Баща ми има нещо да разисква с тебе и пита дали би могъл да дойдеш днес след обяд в павилиона на басейна ни.
Паоло бе изненадан и поласкан. Той изпитваше страхопочитание към Анжело Кармине, но не знаеше дали могъщият мафиот въобще знае за съществуването му.
— С удоволствие — каза Паоло. — По кое време би искал да дойда?
— Три часа.
Времето на следобедната почивка, когато светът е заспал. Павилионът бе изолиран в отдалечения край на голямото им имение и баща й не беше в града. Нямаше никой да ги обезпокои.
Паоло пристигна точно в определеното време. Вратата, водеща към градината, беше отворена и той се отправи към павилиона. Спря пред заключената врата и почука.
— Сеньор Кармине? Моля…
Отговор не последва. Паоло погледна часовника си. Предпазливо отвори вратата и влезе. Стаята беше тъмна.
— Синьор Кармине?
Някой се приближи към него.
— Паоло…
Той позна гласа на Лучия.
— Лучия, търся баща ти. Тук ли е той?
Тя се приближи още към него, достатъчно, за да види Паоло, че е напълно гола.
— Боже мой! — възкликна той. — Какво…?
— Искам да правиш любов с мене.
— Ти си луда! Ти си дете. Отивам си. — Той се отправи към вратата.
— Върви. Ще кажа на баща си, че си ме изнасилил.
— Не, не би го направила.
— Излез и ще разбереш.
Той се спря. Ако Лучия изпълнеше заканата си, за Паоло нямаше и най-малкото съмнение каква щеше да бъде съдбата му. Кастрирането щеше да бъде само началото.
Той с върна при Лучия, за да я разубеди.
— Лучия, скъпа…
— Харесва ми, когато ме наричаш „скъпа“.
— Не, чуй ме, Лучия. Това е много сериозно. Баща ти ще ме убие, ако му кажеш, че съм те изнасилил.
— Зная.
— Баща ми ще бъде опозорен. Цялото му семейство ще бъде опозорено.
— Зная.
Беше безнадеждно.
— Какво искаш от мен?
— Искам да го направиш с мен.
— Не, невъзможно е. Ако баща ти разбере, ще ме убие.
— И ако излезе оттук, ще те убие. Нямаш голям избор, нали?
Той я гледаше в паника.
