отвори, за да я изведе.
— Той е заспал — пошепна тя.
Надзирателят погледна красивата млада жена и се усмихна.
— Сигурно сте го изтощили.
— Надявам се — каза Лучия.
Абсолютната смелост на двете убийства развълнува цяла Италия. Красивата млада дъщеря на един мафиот бе отмъстила за баща си и братята си и емоционалната италианска публика я поздравяваше, насърчавайки бягството й. Полицията, съвсем естествено, възприе друга гледна точка. Лучия Кармине бе убила уважаван съдия и след това бе извършила второ убийство зад стените на самия затвор. В техните очи равностоен на престъпленията й бе фактът, че ги бе накарала да се почувстват глупаци. Вестниците си правеха удоволствие за тяхна сметка.
— Искам главата й — изрева полицейският комисар на помощника си. — Искам я веднага.
Издирването се засили, докато обектът на това внимание се криеше в дома на Салваторе Джузепе, един от хората на баща й, който бе успял да избегне бурята.
В началото единствената мисъл на Лучия бе да отмъсти за баща си и братята си. Тя напълно очакваше да бъде хваната и бе готова да се жертва. Но след като успя да излезе от затвора и да избяга, мислите й се насочиха от отмъщение към оцеляване. След като бе изпълнила това, което си беше поставила за цел, животът й отново изглеждаше ценен.
„Няма да се оставя да ме хванат — зарече се тя. — Никога.“
Салваторе Джузепе и съпругата му направиха това, което бе необходимо, за да променят вида й. Изрусиха косата й, направиха петна по зъбите й и й намериха подходящи очила и дрехи.
Салваторе я огледа критично.
— Не е зле — рече той. — Но не е достатъчно. Трябва да те изведем от Италия. Трябва да отидеш някъде, където снимката ти не е на първите страници на всеки вестник. Някъде, където можеш да се скриеш за няколко месеца.
Лучия си спомни:
„Ако някога се нуждаеш от приятел, можеш да се довериш на Доминик Дюрел. С него сме като братя. Има къща във Франция в Бези, близо до границата с Испания.“
— Зная къде мога да отида — каза Лучия. — Ще ми трябва паспорт.
— Ще го уредя.
След двадесет и четири часа Лучия разглеждаше паспорт, издаден на името на Лучия Рома, със снимка в новия й вид.
— Къде ще отидеш?
— Баща ми има приятел във Франция, който ще ми помогне.
— Ако искаш да те придружим до границата…? — каза Салваторе.
И двамата знаеха колко опасно е това.
— Не, Салваторе — рече Лучия. — Направихте достатъчно за мен. Трябва да отида сама.
На следващата сутрин Салваторе Джузепе нае един фиат на името на Лучия Рома и й даде ключовете.
— Внимавай — настоя той.
— Не се притеснявай. Родена съм под щастлива звезда.
Нали така бе казал баща й?
На Италиано-френската граница колите, които чакаха да влязат във Франция, напредваха бавно в дълга редица. Колкото повече Лучия се приближаваше до пропускателния пункт, толкова по-нервна ставаше. Щяха да я търсят на всички изходни пунктове. Ако я хванеха, тя знаеше, че я чака доживотна присъда.
— Преди това ще се самоубия — помисли тя.
Бе стигнала до офицера.
— Паспорта, синьорина.
Лучия му подаде черния паспорт през прозореца на колата. Офицерът го погледна, след това погледна към нея и тя видя учуденото изражение на лицето му. Той отново сравни по-внимателно лицето й със снимката в паспорта. Лучия почувства как изтръпва.
— Вие сте Лучия Кармине — каза той.
ГЛАВА ДЕВЕТА
— Не! — извика Лучия.
Кръвта се отдръпна от лицето й. Огледа се, като търсеше начин да избяга, но такава възможност нямаше. И изведнъж, за нейна изненада офицерът се усмихна. Той се наведе към нея и пошепна:
— Баща ви бе добър към моето семейство, синьорина. Може да преминете. Желая ви успех.
Лучия се почувства отмаляла и облекчена.
— Благодаря.
Натисна педала и премина двадесет и петте метра до френската граница. Френският граничен офицер се гордееше, че е познавач на женската хубост, но жената, която премина пред него, положително не беше красавица. Имаше безцветна коса, очила с дебели стъкла, развалени зъби и старомодно облекло.
„Защо италианките не могат да изглеждат така красиви, както французойките?“ — помисли той с отвращение. Подпечата паспорта на Лучия и я пропусна да мине.
Пристигна в Безие след шест часа.
При първото позвъняване на телефона отговори равен мъжки глас:
— Ало?
— Доминик Дюрел, моля.
— Доминик Дюрел е на телефона. Кой се обажда?
— Лучия Кармине. Баща ми ми каза…
— Лучия! — Гласът му беше сърдечен. — Надявах се да ви чуя.
— Нуждая се от помощ.
— Можете да разчитате на мен.
На сърцето й олекна. Това беше първата добра новина, която бе чувала от дълго време. Изведнъж почувства колко е изморена.
— Трябва да се скрия някъде от полицията.
— Няма проблем. Съпругата ми и аз разполагаме с идеално място, където можете да се скриете за колкото време пожелаете.
Изглеждаше твърде добре, за да е вярно.
— Благодаря ви.
— Къде се намирате, Лучия?
— Аз съм…
В момента в слушалката прозвуча свистене от полицейска късовълнова радиостанция, веднага след което тя бе изключена.
— Лучия…
Тя изведнъж усети нещо нередно.
— Лучия, къде сте? Ще дойда да ви взема.
„Защо има той полицейско радио в дома си? — помисли тя. — И бе вдигнал слушалката при първото позвъняване. Като че ли е очаквал да се обади.“
— Лучия… чувате ли ме?
Тя знаеше с абсолютна сигурност, че човекът от другата страна на линията е полицай. Значи бяха пуснали мрежата за нея. Това позвъняване бе засечено.
