— Не се притеснявай. — Той се обърна към Меган. — Вашият последен ден. Утре ще бъдете в манастира. Сигурно очаквате с нетърпение да отидете там. Тя му хвърли продължителен поглед.
— Да.
„Не с нетърпение — помисли Меган, — с тревога. Бих искала да не изпитвам тревога. Ще се откъсна от всичко това, но до края на живота си ще се питам какво се е случило с Хайме, Феликс и другите.“
Меган стоеше, гледайки как Хайме и Феликс излизат. Усещаше напрежение между двамата мъже, което не разбираше.
Ампаро я разглеждаше и Меган си спомни думите й: „Хайме е твърде много за вас.“ Ампаро каза рязко:
— Оправете леглата. Аз ще приготвя обяда.
— Добре.
Меган се отправи към спалните. Ампаро я наблюдаваше, след това влезе в кухнята.
В течение на един час, докато работеше, Меган се опитваше да се съсредоточи върху чистенето, стараейки се да не мисли за това, което я тревожеше.
„Трябва да не мисля за него“ — казваше си тя.
Но това не беше невъзможно. Той бе като природна сила, помитайки всичко по пътя си.
Започна да работи още по-усърдно.
Когато Хайме и Феликс се върнаха, Ампаро ги чакаше на вратата. Феликс изглеждаше бледен.
— Не се чувствам много добре. Ще си полегна за малко.
Видяха го да изчезва в спалнята.
— Обади се Пако — каза Ампаро възбудено.
— Какво каза?
— Има някаква информация за тебе, но не иска да я обсъжда по телефона. Ще изпрати някого да се срещне с тебе. Този човек ще бъде на селския площад по обяд.
Хайме се намръщи, замисляйки се.
— Не каза ли кой ще бъде?
— Не. Само че е спешно.
— По дяволите. Аз… няма значение. Добре. Ще отида да се срещна с него. Искам да следиш Феликс.
Тя го погледна изненадана.
— Не разб…?
— Не искам той да използва телефона.
Тя разбра.
— Мислиш, че Феликс е…
— Моля те. Просто направи това, което ти казах. — Той погледна часовника си. — Почти обяд е. Сега тръгвам. Ще се върна след един час. Внимавай, скъпа.
— Не се тревожи.
Меган чу гласовете им.
„Не искам той да използва телефона.“
„Мислиш, че Феликс е…“
„Моля те. Просто направи това, което ти казах.“
„Значи Феликс е предател“ — помисли Меган. Тя бе видяла, че влиза в спалнята си и затваря вратата. Чу Хайме да излиза.
Меган влезе в хола.
Ампаро се обърна.
— Свършихте ли?
— Не съвсем. Аз…
Искаше й се да попита къде бе отишъл Хайме, какво щяха да правят с Феликс, какво щеше да стане след това, но не искаше да обсъжда това с тази жена.
„Ще почакам, докато се върне Хайме.“
— Свършвайте — каза Ампаро.
Меган се обърна и се върна в спалнята. Мислеше си за Феликс. Той изглеждаше толкова дружелюбен и сърдечен. Той бе задавал толкова въпроси, но сега тази проява на дружелюбност придобиваше друго значение. Брадатият мъж търсеше информация, която да предаде на полковник Акока. Животът им беше в опасност.
„Ампаро може да се нуждае от помощ“ — помисли Меган. Отправи се към хола, но се спря.
Чу глас, който казваше:
— Хайме току-що излезе. Ще бъде сам на една пейка на главния площад. Дегизиран е с перука и мустаци. Вашите хора няма да имат проблем да го хванат.
Меган замръзна на място.
— Той отива пеша, така че ще му отнеме петнадесет минути, за да стигне там.
Меган слушаше с растящ ужас.
— Не забравяйте нашата уговорка, полковник — каза Ампаро по телефона. — Обещахте да не го убивате.
Меган се върна в хола. Беше шокирана. Значи Ампаро е предателят. И бе изпратила Хайме в капан.
Отстъпвайки тихо, така че да не я чуе Ампаро, Меган се обърна и изтича през задната врата. Нямаше представа как ще помогне на Хайме. Знаеше само, че трябва да направи нещо. Излезе през вратата на двора и тръгна по улицата, движейки се колкото е възможно по-бързо, без да привлича внимание. Отправи се към центъра на селото.
„Моля те, Господи. Нека стигна навреме“ — молеше се Меган.
Разходката до селския площад бе приятна. Над страничните улици се извисяваха дървета, но Хайме не обръщаше внимание на това, което го заобикаляше. Мислеше си за Феликс. Той бе за него като брат. Беше му се доверил напълно. Какво го бе превърнало в предател, който подхвърля живота им в опасност? Може би пратеникът на Пако ще даде отговора.
„Защо Пако не можеше да го съобщи по телефона?“ — питаше се Хайме.
Наближаваше селския площад. В средата на площада имаше фонтан, заобиколен от дървета и пръснати по земята клони. Деца играеха на гоненица. Двама старци играеха с топки. На пейките стояха пет-шест души, наслаждавайки се на слънцето, четейки, дремейки или хранейки гълъбите. Хайме пресече улицата, движейки се бавно по алеята и седна на една от пейките. Погледна часовника си точно когато часовникът на кулата започна да бие дванадесет часа.
„Хората на Пако трябва да идват“ — помисли той.
С крайчеца на окото си Хайме забеляза полицейска кола да се приближава на отсрещния край на площада. Погледна в другата посока. Втора полицейска кола се приближи. От нея излязоха полицаи, които тръгнаха към парка. Сърцето му заби бързо. Беше капан. Но кой го е поставил? Пако, който е предал съобщението, или Ампаро, която му го съобщи? Тя го бе пратила в парка. Но защо? Защо?
Нямаше време да мисли за това сега. Трябваше да избяга. Но Хайме знаеше, че в момента, в който се опита да побегне, ще го застрелят. Можеше да се опита да ги заблуди, но те знаеха, че той е там.
„Трябва да измисля нещо. Бързо!“
Меган наближаваше парка. Когато стигна в края му, го обхвана с един поглед. Видя Хайме, седнал на пейка, и полицаите, които се приближаваха от двете страни на парка.
Умът й работеше трескаво. За Хайме нямаше изход. Тя минаваше покрай една зарзаватчийница. Пред нея вървеше жена, която буташе детска количка. Жената се спря, остави количката до стената на магазина и влезе вътре. Без да се колебае нито секунда, Меган хвана дръжката на количката и се отправи към парка.
Сега полицаите вървяха покрай пейките и разпитваха хората, които бяха седнали. Меган си проправи път покрай полицаите и се приближи до Хайме, бутайки пред себе си детската количка.
