Грасиела си представяше сцената и се вълнуваше.
— И ще живеем в най-красивата къща…
Тя си мислеше:
„Никога не съм имала собствена къща или даже истинска стая.“
Първо беше малката къщичка, която бе делила с майка си и всичките си чичовци и след това килията на манастира в съжителство със сестрите.
— И ще имаме красиви синове и дъщери…
„И аз ще им дам всички неща, които никога не съм притежавала. Ще бъдат толкова много обичани.“
Душата й лекуваше, изпълнена с мечти.
Но имаше нещо, което я тревожеше. Рикардо беше войник, който се бореше за кауза, в която страстно вярваше. Щеше ли да бъде удовлетворен, ако остане във Франция, оттегляйки се от битката? Знаеше, че трябва да обсъди това с него.
— Рикардо… колко още, мислиш, ще продължи тази революция?
„Вече твърде много продължава“ — помисли Рикардо. Правителството бе предприело стъпки към мир, но ETA бе сторила нещо по-лошо от това да ги отхвърли. Бе отговорила на предложенията със серия от допълнителни терористични действия. Рикардо се бе опитал да обсъди това с Хайме.
— Те са готови на компромис, Хайме. Не трябва ли да отстъпим донякъде и ние?
— Предложението им е хитрост… те искат да ни унищожат. Принуждават ни да продължаваме борбата.
И защото Рикардо обичаше Хайме и вярваше в него, продължаваше да го поддържа. Но съмненията му не изчезнаха. Кръвопролитията се увеличаваха, също и неговата несигурност. А сега Грасиела питаше: „Колко още, мислиш, ще продължи тази революция?“
— Не зная — каза й той. — Бих искал да е свършила. Но ще ти кажа това, любима. Нищо няма да застане никога между нас… даже една война. Никога няма да се намерят думи, за да изразят колко много те обичам.
И те продължаваха да мечтаят.
Движеха се през нощта, минавайки през плодородни зелени поля, покрай Ел Бурго и Сориа. На разсъмване от върха на един хълм те видяха в далечината Логроньо. Наляво от шосето имаше редица от борове и зад нея гора от далекопроводи. Грасиела и Рикардо поеха по виещия се път към предградията на оживения град.
— Къде ще се срещнем с другите? — попита Грасиела.
Рикардо посочи към един афиш, залепен на здание, покрай което минаваха. На него пишеше:
НАЙ-ЗНАМЕНИТИЯТ В СВЕТА ЦИРК НАПРАВО ОТ ЯПОНИЯ!
ЗА ЕДНА СЕДМИЦА ОТ 24 ЮЛИ БУЛЕВАРД КЛУБ ДЕ ПОРТИВО
— Ето — каза й Рикардо. — Ще се срещнем с тях там този следобед.
В другата част на града Меган, Хайме, Ампаро и Феликс също търсеха афиш на цирка. Всред групата се чувстваше огромно напрежение. Никога не изпускаха Ампаро от погледа си. От случката във Виториа мъжете третираха Ампаро като чужда, пренебрегвайки я през по-голямата част от времето, като говореха с нея само когато е необходимо.
Хайме погледна часовника си.
— Представлението в цирка би трябвало да започва — каза той. — Да тръгваме.
В полицейското управление на Логроньо полковник Рамон Акока правеше последно уточнение на плановете си.
— Хората разположени ли са около манастира?
— Да, полковник. Всичко е на място.
— Отлично.
Акока бе в повишено настроение. Капанът, който беше поставил, бе осигурен срещу грешки. Този път нямаше да има некадърни полицаи, които да провалят плановете му. Лично той ръководеше операцията. ОПУС МУНДО щяха да се гордеят с него. Още веднъж провери детайлите с офицерите си.
— Монахините пътуват с Миро и хората му. Важно е да ги хванем, преди да влязат в манастира. Ще бъдем пръснати в гората около него. Не се движете, докато не дам сигнал за действие.
— Какво да правим, ако Хайме Миро се съпротивлява?
Акока каза натъртено:
— Надявам се да се опита да се съпротивлява.
В стаята влезе ординарец.
— Извинете ме, полковник. Тук има един американец, който иска да говори с вас.
— Нямам време сега.
— Да, полковник. — Ординарецът се поколеба. — Казва, че се отнася за една от монахините.
— О? Американец ли казахте?
— Да, полковник.
— Изпратете го.
Момент по-късно Алън Тъкър бе въведен в стаята.
— Съжалявам, че ви безпокоя, полковник. Казвам се Алън Тъкър. Надявам се, че можете да ми помогнете.
— Да? Как, мистър Тъкър?
— Разбрах, че търсите една от монахините от Цистерцианския манастир — сестра Меган.
Полковникът се облегна назад в стола си, разглеждайки американеца.
— Какво ви засяга това?
— Аз също я търся. Много е важно да я открия.
„Интересно — помисли полковник Акока. — Защо е толкова важно за този американец да открие една монахиня?“
— Имате ли представа къде може да бъде тя?
— Не. Вестниците…
„Отново проклетата преса.“
— Може би ще ми кажете защо я търсите?
— Страхувам се, че не мога да обсъждам това.
— Тогава аз се страхувам, че не мога да ви помогна.
— Полковник… бихте ли ме информирали, ако я откриете?
Акока му отправи безизразна усмивка.
— Ще ви информирам.
Цялата сутрин следеше бягството на монахините. Пресата бе отразила измъкването на Хайме Миро и една от монахините във Виториа.
„Значи те са се отправили на север — помисли Алън Тъкър. — Най-добрата им възможност да се измъкнат от страната е вероятно Сан Себастиан. Ще трябва да се добера до нея. — Усещаше, че има проблеми с Елън Скот. — Лошо се справих с това — помисли си той. — Мога да компенсирам, като й доведа Меган.“
Приготви се да телефонира на Елън Скот.
Цирк „Жапон“ се помещаваше в огромна палатка в покрайнините на Логроньо. Десет минути преди началото на представлението палатката бе изпълнена. Меган, Хайме, Ампаро и Феликс си проправиха път
