— Какво?
— Лисицата трябва да мисли като ловеца, Меган. Поставих се на мястото на Акока. Къде би поставил капан за мен? Направи точно това, което бих направил и аз.
— А ако не се беше появил?
— Тогава щяхме да ви заведем в манастира без проблеми.
— Какво ще стане сега? — попита Феликс.
Това беше най-важният въпрос за всички.
— За известно време Испания не е подходяща за никого от нас — реши Хайме. — Ще се отправим директно към Сан Себастиан и после във Франция. — Той погледна към Меган. — Там има Цистерциански манастири.
Бе повече от това, което Ампаро можеше да понесе.
— Защо не се откажете? Ако продължавате по този път, ще се лее още кръв, ще загинат още хора…
— Ти загуби правото си да говориш — каза остро Хайме. — Трябва да си благодарна, че си все още жива. — Обърна се към Меган: — Има десет планински прохода през Пиринеите, водещи от Сан Себастиан за Франция. Ще минем оттам.
— Твърде опасно е — възрази Феликс. — Акока ще ни търси в Сан Себастиан. Той очаква да пресечем границата с Франция.
— Ако е опасно… — започна Грасиела.
— Не се притеснявайте — увери я Хайме. — Сан Себастиан е баска територия.
Колата отново се приближаваше към покрайнините на Логроньо.
— Всички пътища към Сан Себастиан ще бъдат наблюдавани — предупреди Феликс. — Как мислиш да стигнем дотам?
Хайме беше вече решил.
— Ще вземем влака.
— Войниците ще претърсват влаковете — възрази Рикардо.
Хайме хвърли замислен поглед към Ампаро.
— Не. Не мисля така. Нашата приятелка тук ще ни помогне. Знаеш ли как да се свържеш с полковник Акока?
Тя се поколеба.
— Да.
— Добре. Ще му се обадиш.
Спряха при една от телефонните будки покрай шосето. Хайме последва Ампаро в будката и затвори вратата. Държеше пистолет срещу нея.
— Знаеш какво да кажеш?
— Да.
Тя набра един номер и когато се чу глас, каза:
— Обажда се Ампаро Хирон. Полковник Акока очаква обаждането ми… благодаря. — Погледна към Хайме. — Свързват ме. — Пистолетът бе опрян в нея. — Трябва да…?
— Прави това, което ти е казано — гласът му беше леден.
Момент по-късно Хайме чу гласа на Акока по телефона:
— Къде се намирате?
Пистолетът я притисна още по-силно.
— Аз съм… сега напускаме Логроньо.
— Знаете ли къде отиват нашите приятели?
— Да.
Лицето на Хайме беше на сантиметри от нейното, гледайки я втренчено.
— Решили са да сменят маршрута си, за да ви избегнат. На път са за Барселона. Той кара бял сеат. Ще тръгне по главната магистрала.
Хайме й кимна.
— Аз… трябва да тръгвам. Колата е тук.
Хайме затвори слушалката.
— Много добре. Да тръгваме. Ще му дадем половин час да си оттегли хората оттук.
След тридесет минути те бяха на железопътната гара.
Имаше три категории влакове от Логроньо за Сан Себастиан: TALGO беше луксозният влак, второкласният влак беше TER, а най-лошите и евтини влакове, удобни и мръсни, бяха неудачно наречени експреси — спираха на всяка малка гара от Логроньо до Сан Себастиан.
Хайме каза:
— Ще вземем експреса. Сега всички хора на Акока ще бъдат заети, спирайки всеки бял сеат по шосето за Барселона. Ще си купим билетите отделно и ще се срещнем в последния вагон на влака. — Хайме се обърна към Ампаро. — Тръгвай първа. Аз ще бъда зад теб.
Тя знаеше защо и го мразеше за това. Ако полковник Акока е поставил капан, тя щеше да бъде примамката. Е, тя бе Ампаро Хирон и нямаше да се изплаши.
Тя влезе в гарата, докато Хайме и другите наблюдаваха. Нямаше войници.
„Всички са на магистралата за Барселона. Ще бъде лудница — помисли с раздразнение Хайме. — Всяка втора кола е бял сеат.“
Един по един си купиха билети и се отправиха към влака. Качиха се без произшествия. Хайме зае мястото до Меган. Ампаро седеше пред тях до Феликс. От другата страна на пътеката седнаха заедно Рикардо и Грасиела.
Хайме каза на Меган:
— След три часа ще стигнем Сан Себастиан. Там ще прекараме нощта и рано сутринта ще пресечем границата с Франция.
— А след като стигнем във Франция?
Тя си мислеше какво ще стане с Хайме. Но той отговори:
— Не се тревожете. На няколко часа от границата има Цистерциански манастир. — Той се поколеба. — Това ли желаете все още?
Значи той бе разбрал съмненията й. „Това ли желаете все още?“. Те се приближаваха до нещо, което бе повече от една граница, разделяща две страни. Тази граница щеше да раздели нейния предишен живот от бъдещия й живот… който щеше да бъде… какъв?
Преди имаше страстно желание да се върне в манастира, но сега бе изпълнена със съмнения. Тя беше забравила колко вълнуващ може да бъде светът извън стените на манастира.
„Никога не съм чувствала живота толкова реален. — Меган погледна към Хайме и призна пред себе си: — И Хайме Миро е част от това.“
Той улови погледа й и тя си помисли:
„Той знае.“
Експресът спираше на всяка махала и село. Влакът бе претъпкан с фермери и жените им, търговци и продавачи и на всяка спирка шумно се качваха и слизаха пътници.
Експресът се промъкваше бавно през планината, трудно преодолявайки стръмния наклон.
Когато влакът най-после влезе в гарата на Сан Себастиан, Хайме каза на Меган:
— Опасността отмина. Това е наш град. Уредил съм да ни вземат с кола.
Голям бял автомобил чакаше пред зданието на гарата. Шофьорът, с голяма баска барета, поздрави Хайме със сърдечна прегръдка и групата влезе в колата.
Меган забеляза, че Хайме стои близо до Ампаро, готов да я сграбчи, ако тя предприеме нещо.
„Какво смята да прави с нея?“ — помисли Меган.
— Притеснявахме се за вас, Хайме — каза шофьорът. — Според пресата полковник Акока провежда голямо издирване.
