през тълпата до своите запазени места. До Хайме имаше две празни места. Той погледна местата и каза:
— Нещо не е в ред. Рикардо и сестра Грасиела трябваше да бъдат тук. — Той се обърна към Ампаро: — Ти ли…?
— Не. Кълна се. Не зная нищо за това.
Светлините бяха намалени и представлението започна. Тълпата изрева и те се обърнаха към арената. Един велосипедист обикаляше в кръг, докато въртеше педалите, на рамото му скочи акробат. После, един по един изскочиха други артисти и се накачиха встрани и отзад на велосипеда, докато той се скри от погледа. Публиката аплодираше.
Последва номер с дресирана мечка, а след това с играч на въже. Публиката изпитваше огромно удоволствие от представлението. Но Хайме и другите бяха твърде нервни, за да му обръщат внимание. Времето минаваше.
— Ще почакаме още петнадесет минути — реши Хайме. — Ако не дойдат дотогава…
Чу се глас:
— Извинете… свободни ли са тези места?
Хайме погледна и видя Рикардо и Грасиела. Ухили се и каза:
— Да. Моля, заповядайте. — А след това шепнешком с облекчение: — Дяволски се радвам, че ви виждам.
Рикардо кимна към Меган, Ампаро и Феликс се огледа.
— Къде са другите?
— Не си ли чел вестниците?
— Вестници? Не. Бяхме в планината.
— Имам лоши новини — каза Хайме. — Рубио е в една затворническа болница.
Рикардо го погледна втренчено.
— Как…?
— Бил е намушкан с нож в един бар. Полицията го е хванала.
— По дяволите! — Рикардо замълча за момент, след това въздъхна: — Ще трябва да го измъкнем оттам, нали?
— Такъв е планът ми — съгласи се Хайме.
— Къде е сестра Лучия? — попита Грасиела. — А сестра Тереза?
Отговори Меган.
— Сестра Лучия е била арестувана. Била е… търсена е била за убийство. Сестра Тереза е мъртва.
Грасиела се прекръсти.
— О, Господи!
На арената един клоун ходеше по въже, като носеше пудели във всяка ръка и две сиамски котки в огромните си джобове. Кучетата се опитваха да хванат котките, при което въжето силно се люлееше. Публиката ревеше. Трудно беше да се чуе нещо от шума на тълпата. Меган и Грасиела имаха да си кажат толкова много неща. Почти едновременно те започнаха да говорят на езика с жестове от манастира. Другите ги гледаха изумени.
„Рикардо и аз ще се женим…“
„Това е чудесно…“
„Какво става с тебе…“
Меган започна да отговаря и разбра, че няма знаци, с които да предаде нещата, които искаше да каже. Това трябваше да почака.
— Да тръгваме — каза Хайме. — Отвън ни чака закрита кола, която ще ни закара до Мендавиа. Ще оставим сестрите там и ще продължим.
Тръгнаха по пътеката, като Хайме държеше Ампаро за ръката.
Когато излязоха на паркинга, Рикардо каза:
— Хайме, Грасиела и аз ще се оженим.
По лицето на Хайме се разля широка усмивка.
— Това е чудесно! Моите поздравления. — Той се обърна към Грасиела: — Не бихте могли да изберете по-добър мъж.
Меган обхвана с ръце Грасиела.
— Много се радвам за вас двамата.
И си помисли:
„Лесно ли е било за нея да вземе решение да напусне манастира? За Грасиела ли се питам? Или се питам за себе си?“
Един помощник докладваше развълнувано на Акока:
— Били са видени в цирка преди по-малко от час. Докато успеем да закараме подкрепления, те са си отишли. Тръгнали са в закрита кола в бяло и синьо. Бяхте прав, полковник. Отправили са се към Мендавиа.
„Значи най-после се свършва“ — помисли Акока. Това бе едно вълнуващо преследване и трябваше да признае, че Хайме Миро бе достоен противник. — „Сега ОПУС МУНДО ще имат дори по-големи планове за мен.“
Акока наблюдаваше през силния бинокъл как синьо-бялата кола се появи иззад билото на един хълм и се насочи надолу към манастира. Тежко въоръжени войници се криеха между дърветата от двете страни на пътя и около самия манастир. Нямаше начин някой да избяга.
Когато колата приближи входа на манастира и удари спирачки, полковник Акока излая в радиостанцията си:
— Нападайте! Сега!
Операцията беше изпълнена перфектно. Два взвода войници, въоръжени с автоматично оръжие, блокираха шосето и заобиколиха колата. Акока се спря за момент, наблюдавайки сцената, като се наслаждаваше на своя успех. След това бавно се приближи към колата с пистолет в ръка.
— Заобиколени сте — извика той. — Нямате никакъв шанс. Излезте с вдигнати ръце. Един по един. Ако се опитате да се съпротивлявате, всички ще умрете.
Последва тишина, след което вратата на колата се отвори бавно и отвътре се появиха, треперейки, с ръце високо над главите, трима мъже и три жени.
Бяха непознати.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Високо над хълма над манастира Хайме и другите наблюдаваха как Акока и хората му нападат колата. Видяха как ужасените пътници излизат с вдигнати ръце. Сцената беше за тях като пантомима.
Хайме си представяше диалога:
„Кои сте вие?“
„Работим в един хотел в предградията на Логроньо.“
„Какво правите тук?“
„Един човек ни даде пет хиляди песети, за да закараме тази кола в манастира.“
„Какъв човек?“
„Не зная. Никога не съм го виждал преди.“
„Тази снимка негова ли е?“
„Да. Това е той.“
— Да се махаме оттук — каза Хайме.
Движеха се в голяма бяла кола обратно към Логроньо. Меган гледаше Хайме с учудване.
— Как разбрахте?
— Че полковник Акока ще ни чака при манастира? Той ми каза.
