Тя извика:
— Света Богородице! Ето къде си бил, Мануел! Търсих те навсякъде. Омръзна ми вече. Обеща да боядисаш къщата тази сутрин, и си седнал в парка като милионер. Майка ми беше права. Ти си мързеливец. Въобще не трябваше да се омъжвам за теб.
На Хайме му беше достатъчна част от секундата. Той се изправи на крака.
— Майка ти е специалист по мързеливците. Тя се е омъжила за такъв. Ако беше…
— За кого говориш? Ако не беше майка ми, бебето ни щеше да умре от глад. Ти не носиш никакъв хляб вкъщи…
Полицаите се бяха спрели, следейки спора.
— Ако това беше моя жена — промърмори един от тях, — бих я върнал на майка й.
— До гуша ми дойде от тебе, жено — изрева Хайме. — Предупредих те вече. Когато се върнем вкъщи, ще ти дам да се разбереш.
— Браво на него — каза един от полицаите.
Хайме и Меган излязоха от парка, карайки се шумно, като бутаха пред себе си детската количка. Полицаите отново насочиха вниманието си към мъжете, седящи по пейките.
— Паспорта, моля?
— Какъв е проблемът, господин полицай?
— Няма значение. Покажете ми документите си.
Навсякъде из парка хората вадеха портфейлите си и показваха документи, за да докажат кои са. По едно време се чу детски плач. Един от полицаите се огледа. Детската количка бе изоставена в ъгъла.
Двойката съпрузи, които се караха, бяха изчезнали.
След тридесет минути Меган влезе през главния вход на къщата. Ампаро крачеше нервно нагоре надолу.
— Къде бяхте? — попита Ампаро. — Не би трябвало да напускате къщата, без да ми кажете.
— Трябваше да се погрижа за нещо.
— Какво? — попита подозрително Ампаро. — Вие не познавате никого тук. Ако вие…
Влезе Хайме и кръвта се отдръпна от лицето на Ампаро. Но тя се овладя бързо.
— Какво… какво стана? — попита тя. — Не ходи ли в парка?
Хайме каза спокойно:
— Защо, Ампаро?
Тя го погледна в очите и разбра, че всичко е свършено.
— Какво те накара да се промениш? — попита я Хайме.
Тя поклати глава.
— Не съм се променила. Ти си се променил. Загубих всичко, което обичах в тази глупава война, която водите. До гуша ми дойде от кръвопролития. Можеш ли да понесеш да чуеш истината за себе си, Хайме? Ти си толкова лош, колкото правителството, срещу което се бориш. По-лош, защото те искат да въдворят мир, а ти не искаш. Мислиш, че помагаш на страната си? Ти я рушиш. Ограбваш банки, взривяваш коли, убиваш невинни хора и мислиш, че си герой. Обичам те и някога вярвах в тебе, но… — Гласът й затрепера. — Това кръвопролитие трябва да спре.
Хайме се приближи до нея. Гледаше с леден поглед.
— Би трябвало да те убия.
— Не — извика силно Меган. — Моля те! Не можеш да го направиш.
Феликс бе влязъл в стаята и слушаше разговора.
— Господи! Значи тя е била. Какво ще правим с тази кучка?
Хайме каза:
— Ще трябва да я вземем с нас и да я държим под око.
Той постави ръце на раменете на Ампаро и тихо каза:
— Ако се опиташ да ни изиграеш още един номер, обещавам ти, че ще умреш. — Отблъсна я от себе си и се обърна към Меган и Феликс: — Да се махаме оттук, преди да са пристигнали нейните приятели.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
— Миро бе в ръцете ви и вие го оставихте да избяга.
— Полковник, моето уважение, но хората ми…
— Вашите хора са глупаци. Наричате себе си полицай? Вие позорите униформите си.
Шефът на полицията стоеше, понасяйки унищожителното презрение на полковник Акока. Нямаше какво друго да прави, защото полковник Акока имаше достатъчно власт, за да му вземе главата. А Акока още не беше свършил с него.
— Държа ви лично отговорен. Ще се погрижа да бъдете уволнен.
— Полковник…
— Махайте се. Отвращавате ме.
Полковник Акока изгаряше от ярост. Времето не бе достатъчно, за да стигне навреме до Виториа и да хване Хайме Миро. Трябваше да предостави това на местната полиция. И те бяха изпортили работата. Бог знае сега къде е отишъл Миро.
Полковник Акока се приближи до картата, разгърната на една маса пред него.
„Ще бъдат на баска територия, разбира се. Това би могло да бъде Бургос, Логроньо, Билбао или Сан Себастиан. Ще се съсредоточим на североизток. Все някъде трябва да се появят.“
Спомни си разговора с премиер-министъра същата сутрин.
— Времето ви изтича, полковник. Четохте ли сутрешните вестници? Световната преса ни представя като клоуни. Миро и тези монахини направиха от нас посмешище.
— Господин премиер-министър, имате моите уверения…
— Крал Хуан Карлос ми разпореди да предприема официална анкета по въпроса. Не мога повече да отлагам това.
— Забавете анкетата само с още няколко дни. Дотогава ще съм хванал Миро и монахините.
Последва пауза.
— Четиридесет и осем часа.
Тези, които полковник Акока се страхуваше да разочарова, не бяха премиер-министърът, нито кралят. Това бяха ОПУС МУНДО. Когато го бяха повикали в луксозния кабинет на един от водещите индустриалци в Испания, заповедите към него бяха ясни: „Хайме Миро създава вредна за нашата организация атмосфера. Спрете го. Ще бъдете възнаграден добре.“
Полковник Акока знаеше каква е неизказаната част на разговора: „Ако не успеете, ще бъдете наказан.“ Кариерата му беше изложена на риск. И всичко заради някакви глупави полицаи, които бяха оставили Миро да се измъкне изпод носовете им. Хайме Миро би могъл да се крие навсякъде, но монахините могат да намерят убежище само в друг манастир. И това би могло да бъде със сигурност манастир на същия орден…
Полковник Акока започна отново да разглежда картата. Ето го къде беше Мендавиа. В Мендавиа имаше манастир на Цистерцианския орден.
„Ето накъде са се отправили — помисли си победоносно Акока. — Е, натам ще се отправя и аз.“
„Само че аз ще бъда там преди тях, очаквайки ги.“
Пътуването на Рикардо и Грасиела беше към края си.
Последните няколко дни бяха най-щастливите, които Рикардо някога бе преживявал. Беше преследван от военните и полицията, залавянето му означаваше сигурна смърт и все пак, като че ли това нямаше значение. Сякаш двамата с Грасиела бяха изваяли остров във времето, рай, в който никой не можеше да ги засегне. Бяха превърнали отчаяното си пътуване в чудесно приключение, което споделяха заедно.
Разговаряха безкрайно, изследвайки и обяснявайки, и думите им бяха като нишки, които още повече ги обвързваха взаимно. Говореха за миналото, настоящето и бъдещето. Особено за бъдещето.
— Ще се оженим в църква — каза Рикардо. — Ти ще бъдеш най-красивата булка на света…
