се беше хвърлил през глава в работата си и за кратко време се превърна в един от най-добрите психоаналитици в страната. Но от тогава не можеше дори и да си помисли, че някога ще празнува Коледа c когото и да било. Можеше и да греши, но на този ден принадлежеше изцяло на Елизабет и тяхното дете.
На излизане от телефонната кабина блъсна вратата. Изведнъж осъзна, че до кабината е застанало момиче, което чакаше за телефона. Беше младо и красиво, облечено в плътно прилепнал пуловер и минипола c дъждобран в ярък цвят.
— Простете — извини се той.
Тя го дари c топла усмивка.
— Няма защо.
Лицето й беше изпълнено c копнеж. Беше срещал и преди такова изражение. Чуждата самота, полагаща усилия да разбие стената, която беше издигнал около себе си.
Очевидно подсъзнанието му криеше кое беше това у него, c което привличаше жените. Никога не се беше опитвал да го анализира. В неговия случай то беше по-скоро недостатък, отколкото предимство, защото влюбващите се непрестанно в него пациентки едва ли помагаха на работата му. А понякога това усложняваше и живота му.
Зави по Ийст Ривър Драйв и се насочи към Мерит Паркуей. След час и половина беше на шосето за Кънектикът. Снегът в Ню Йорк се беше превърнал в мръсна киша, но същата буря беше преобразила пейзажа на Кънектикът в картинка от пощенска картичка.
Прекоси Уестпорт и Данбъри, като съзнателно се концентрираше в лентата на пътя и зимния пейзаж, който го заобикаляше. Всеки път, когато съзнанието му отскачаше към Джон Хансън, той насила го връщаше в друго русло. Караше в мрака през околността на Кънектикът и няколко часа по-късно c разтоварени вече емоции обърна колата и подкара към дома си.
Този път червенобузестият портиер Майк, който обикновено го посрещаше c широката си усмивка, изглеждаше замислен и отчужден. Семейни проблеми, обясни си го Джад. Често се спираше и разговаряше c него за малкия му син и омъжените му щерки, но специално тази вечер Джад нямаше никаква охота за подобни разговори. Помоли Майк да закарат колата му в гаража.
— Веднага, доктор Стивънс.
Майк беше готов да добави още нещо, но очевидно размисли и се отказа.
Джад влезе в сградата. Домоуправителят Бен Кац тъкмо прекосяваше фоайето. Той видя Джад, махна нервно c ръка и забързано изчезна в апартамента си.
Какво им става на всички тази вечер? помисли си Джад. Или за всичко са виновни нервите ми? Той прекрачи в асансьора.
Пиколото Еди му кимна.
— Добър вечер, доктор Стивънс.
— Добър вечер, Еди.
Еди преглътна c усилие и извърна виновно глава.
— Какво се е случило? — запита Джад.
Еди бързо поклати глава и пак отклони погледа си.
Господи, помисли Джад. Още един пациент за кушетката ми. Сградата изведнъж се беше напълнила c тях.
Еди отвори вратата и той излезе от асансьора. Запъти се към апартамента си. Не чу да се затваря вратата на асансьора и се обърна да види какво става. Еди го гледаше втренчено. Джад понечи да го заговори, но той панически затвори вратата. Джад отключи вратата на апартамента си и влезе вътре.
Лампите светеха всички до една. Лейтенант Макгрийви тъкмо издърпваше едно чекмедже във всекидневната, а Анджели излизаше от спалнята. Джад усети как страните му пламнаха от ярост.
— Какво правите в дома ми?
— Чакаме ви, доктор Стивънс — отвърна Макгрийви.
Джад се приближи и със замах прибра чекмеджето, като на косъм пропусна пръстите на лейтенанта.
— Как влязохте?
— Имаме разрешение за обиск — обясни Анджели.
Джад го изгледа, без да вярва на ушите си.
— Разрешение за обиск?!
— Струва ми се, че тук ние задаваме въпросите, докторе — прекъсна го Макгрийви.
— Не сте длъжен да отговаряте, — вмъкна се Анджели — без присъствието на адвокат. Освен това трябва да знаете, че всяко нещо, казано от вас, може да се използува срещу вас.
— Желаете ли да извикаме адвокат? — запита Макгрийви.
— Нямам нужда от адвокат. Казах ви, че дадох дъждобрана назаем на Джон Хансън тази сутрин и не съм го виждал до момента, в който вие го донесохте в кабинета ми днес следобед. Не е възможно да съм го убил. Цял ден имах имах пациенти. Попитайте мис Робъртс, тя ще го потвърди.
Макгрийви и Анджели се спогледаха мълчаливо.
— Къде отидохте след като излязохте от кабинета си този следобед? — запита Анджели.
— Отидох да видя мисис Хансън.
— Това ни е известно — каза Макгрийви. — А после?
Джад се поколеба преди да отговори.
— Карах из околността.
— Къде по-точно?
— Из Кънектикът.
— Къде спирахте да вечеряте? — запита Макгрийви.
— Никъде. Не бях гладен.
— И никой не ви видя?
Джад размисли за секунда.
— Предполагам, че не.
— Може би сте спирали на някоя бензиностанция да заредите колата? — предположи Анджели.
— Не — каза Джад. — Никъде не съм спирал да зареждам. Какво значение има къде съм ходил вечерта? Хансън е бил убит днес преди обяд.
— Връщахте ли се после в кабинета си след като излязохте следобяд? — запита Макгрийви c небрежен глас.
— Не. Защо? — запита Джад.
— Някой е влизал.
— Какво? Кой?
— Не знаем — каза Макгрийви. — Искам да дойдете c нас и да хвърлите едно око. Тъкмо ще ни кажете дали нещо липсва.
— Разбира се — каза Джад. — Кой се обади за това?
— Нощният пазач — каза Анджели. — Държите ли нещо ценно в кабинета си, докторе? Пари? Лекарства? Нещо от този род?
— Съвсем дребна сума пари — каза Джад. — Но наркотични средства не държа. Там няма абсолютно нищо за крадене. Това е някаква нелепост.
— Добре — каза Макгрийви. — Да тръгваме.
В асансьора Еди погледна умолително. Джад срещна очите му и кимна c глава в знак, че го разбира.
Разбира се, помисли си Джад, полицията едва ли ще ме подозира, че съм се вмъкнал c взлом в собствения си кабинет. По-скоро изглеждаше, че Макгрийви иска да го натопи заради загиналия си партньор. Но оттогава бяха минали пет години! Беше ли възможно Макгрийви да е изгарял от ненавист през цялото това време в очакване някой ден докторчето да му падне в ръчичките?
На няколко крачки от входа беше паркирана полицейска кола без опознавателни знаци. Качиха се в нея и потеглиха мълчаливо към кабинета му.
На влизане в сградата Джад се разписа във входната книга. Бигелоу пазачът го изгледа някак странно.
