помисли си тя отчаяно.
— Изпивам поне четвърт на ден — похвали се той и остави празното шише на циментовия под. — Е, да се залавяме за работа.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще ти приготвим един нещастен случай. Този път ще бъде истински шедьовър. Може дори да поискам двойна такса от Демирис.
Атанас отиде до грамадния котел. Свали предпазния капак и заразглежда сигналната светлина и осемте нагревателя. Предпазният клапан бе поставен в специално гнездо. Атанас пъхна една треска така, че блокира действието на клапата и завъртя копчето на максимума. Стрелката на циферблата показваше 150 градуса. Доволен от свършеното, се върна при Катерин.
— Спомняш ли си колко ядове си имахме с тази „пещ“? — попита Атанас. — Е, в крайна сметка ще се наложи да експлодира. Когато стрелката стигне четиристотин градуса, котелът ще избухне. Знаеш ли какво ще стане тогава? Газовите инсталации ще се разкъсат и всичко ще пламне. Цялата сграда ще избухне като бомба.
— Ти си полудял! Има невинни хора, които…
— Няма невинни хора. Вие американците вярвате в щастливия край, нали? Големи глупаци сте. Няма такива неща. — Той се пресегна и провери здраво ли са вързани ръцете й. Въжето бе разранило китките й, Атанас прокара бавно ръце по гърдите на Катерин, наведе се и ги целуна. — Колко жалко, че нямаме време. Дори не можеш да си представиш какво губиш. — Сграбчи косите й и впи устни в нейните. Блъсна я миризмата на ракия. — Сбогом, Катерин — рече той и се изправи.
— Не ме оставяй — простена тя. — Нека да поговорим…
— Трябва да хвана самолета. Връщам се в Атина. — Тя го изпрати с поглед. — Ще оставя лампата да свети, за да не пропуснеш нещо.
Миг по-късно Катерин чу как тежката врата на мазето се затръшна, резето щракна и настъпи тишина. Беше съвсем сама. Вдигна очи към циферблата. Стрелката бързо се движеше нагоре. 160, после 170 градуса. Катерин отчаяно се мъчеше да освободи ръцете си, но колкото повече дърпаше, толкова по-здраво се затягаше възелът. Погледна отново стрелката — 180 градуса. Нямаше изход. Всичко беше напразно.
Алан Хамилтън караше с бясна скорост по „Уимпоул“, без да обръща внимание на звука на клаксоните. Улицата пред него беше блокирана от коли. Зави към площад „Портланд“, а оттам към Оксфърд Съркъс. Тук задръстването бе още по-голямо и той почти спря.
В мазето на Бонд стрийт 217 стрелката бе стигнала 200 градуса. Ставаше все по-топло.
Колите почти не помръдваха. Хората се прибираха от работа, отиваха на вечеря или на театър. Алан Хамилтън седеше зад кормилото, притеснен до смърт.
Стрелката бе стигнала 300 градуса. Вътре бе непоносимо горещо. Тя направи пореден опит да освободи ръцете си, одра китките си, но отново без какъвто и да било резултат.
Той зави по Оксфърд Стрийт, прекоси пешеходната зона, едва не блъсна две възрастни дами, чу яростното изсвирване на полицейска свирка. В първия миг реши, че трябва да спре, но бързо се отказа. Продължи напред.
На една пресечка грамаден тежкотоварен камион препречи пътя му. Алан натискаше клаксона нетърпеливо. Подаде глава от прозореца и изкрещя:
— Хайде, тръгвай!
Шофьорът го изгледа.
— Да няма някъде пожар, че си се разбързал така.
Когато най-сетне колите пред него се поразчистиха, той натисна педала на газта и се понесе към Бонд Стрийт. Разстояние, което друг път му отнемаше десетина минути, този път измина за половин час.
Стрелката сочеше 400 градуса.
Слава Богу, най-сетне стигна сградата. Алан спря колата на тротоара на отсрещната страна на улицата. Отвори вратата на колата и се затича. Пред входа усети как под краката му земята се разлюлява. Сградата избухна сякаш бе огромна бомба. Из въздуха се разлетяха пламъци и отломки.
И смърт.
31. Глава
Атанас Ставич беше страшно възбуден. Така се чувстваше винаги, когато се заловеше с изпълнението на някоя задача. За него беше правило преди да умъртви жертвата си да се гаври с нея, без значение дали беше мъж или жена, и това винаги му доставяше изключително удоволствие. Сега обаче нямаше време нито да изтезава Катерин, нито да се погаври както си знае и това го изнервяше. Атанас погледна часовника си. Още беше рано. Самолетът му излиташе в единайсет вечерта. Взе такси до Шепард Маркет и се разходи из лабиринта от тесни улички. Срещна десетина момичета, застанали на ъглите, които подвикваха на минувачите.
— Здравей, котенце, какво ще кажеш за няколко френски урока?
— Не искаш ли да се позабавляваме?
— Не се ли интересуваш от турска любов?
Никоя от жените не обърна внимание на Атанас. Той се приближи до висока блондинка с къса кожена пола и обувки с остри, високи токове.
— Добър вечер — любезно рече той.
Тя го изгледа с любопитство.
— Здравей, момченце. Знае ли майка ти къде си, а?
— Да, госпожо. Мислех си, че ако не сте заета… — започна той срамежливо.
Проститутката се засмя.
— Наистина ли имаш желание? Ами ако наистина не съм заета? Любил ли си се досега?
— Да, веднъж — тихо рече Атанас. — И ми хареса.
— Като те гледам колко си дребничък, трябва да си доста маломерен — засмя се момичето. — Обикновено гледам да избягвам такива дребосъци, но тази вечер няма много работа. Имаш ли десетачка?
— Да, госпожо.
— Е добре, пиленце. Да се качваме горе.
Тя поведе Атанас в близкия вход, нагоре по стълбите, и го въведе в малък едностаен апартамент. Атанас й подаде парите.
— А сега да видим знаеш ли какво да правиш. — Докато се събличаше, тя поглеждаше към Атанас. Той свали дрехите си. — Божичко, та ти си огромен! — не можа да сдържи удивлението си тя.
— Тъй ли?
Атанас пристъпи към нея. Обичаше да бие проститутките. Така удоволствието му беше по-голямо. Сега обаче си даваше сметка, че не бива да прави нищо, което да привлече вниманието или да остави следи, по които полицията да го открие.
— Днес имаш късмет — рече той с усмивка.
— Моля?
— Нищо. — Той я притисна, затвори очи и грубо я облада. Представяше си, че Катерин е тази, която безпомощно моли за милост и настоява да спре. Виковете на жената го възбуждаха и той ставаше все по- брутален, докато най-сетне свърши и се отпусна изтощен.
