Спомени от полунощ

над града.

— Моля да ми простите за тази буря, госпожо Хамилтън — обади се Алан. — Бяха ми обещали слънчево време.

— Не забелязвам да има буря, скъпи! — вдигна тя усмихнатото си лице. — Толкова съм щастлива!

По покритото с облаци небе пробягна светкавица, последвана от силен гръм. Тя напомни на Катерин за друга експлозия — експлозията на котела, и за още нещо.

— Не трябваше ли днес съдът да произнесе присъдата? — обърна се тя към Алан.

— Да — обади се той след известно колебание. — Не исках да говорим за това, защото…

— О, не се тревожи за мен. Искам да разбера решението на съда.

Той кимна.

— Добре.

Алан отиде до радиото в ъгъла и го включи. Точно в този момент съобщаваха новините по Би Би Си.

„… и министър-председателят подаде оставка. Премиерът ще се опита да състави ново правителство“.

Радиото запука и гласът се загуби.

— Това е от проклетата буря — рече Алан.

Гласът се появи отново.

„Процесът срещу Константин Демирис, който се гледа в Атина, завърши и преди няколко минути присъдата беше произнесена. За всеобщо удивление…“

Радиото отново замлъкна.

— Каква, според теб е присъдата? — обърна се Катерин към Алан.

— Зависи дали вярващ в щастливия завършек на нещата — рече той и я прегърна.

34. Глава

Епилог

Пет дни преди да започне процесът срещу Константни Демирис надзирателят отвори вратата на килията му.

— Имате посетител.

Константин Демирис вдигна поглед. Освен адвоката при него не пускаха никой. С нищо не показа изненадата си. Тия гадни копелета се държаха с него като с най-обикновен престъпник. Тръгна след надзирателя.

Спряха пред малката приемна.

— Тук — рече надзирателят.

Демирис прекрачи прага и внезапно спря пред възрастния господин, сгърбен в инвалидната си количка. Косата му бе снежнобяла, а лицето — отвратителна комбинация от червени и бели петна — белези от обгаряния. Устните му бяха замръзнали в странна гримаса. На Демирис му бе нужна близо минута, докато разпознае своя посетител.

— Боже мой! — прошепна той и пребледня.

— Не, не съм дух — обади се Наполеон Котас с хрипкав глас. — Влез, Коста.

— Ами пожарът — едва успя да промълви Демирис.

— Скочих през прозореца и си счупих гръбнака. Прислужникът ме закара в болницата преди да пристигне пожарната. Предпочетох да не знаеш, че съм жив. Бях прекалено изморен, за да продължа да се боря с теб.

— Но… те откриха някакво тяло.

— Това бе моят иконом.

Демирис се отпусна без сили на един от столовете.

— Радвам се… много се радвам, че си оживял — промълви той.

— Така и трябва, защото само аз мога да те спася от бесилото.

— Ти ли? — слисано рече Демирис.

— Да. Ще се заема със защитата ти.

Демирис се изсмя.

— Леон, познаваш ме от толкова години — какво те кара да мислиш, че съм такъв глупак, та да поверя живота си в твоите ръце?

— Това, че съм единственият човек, който може да те спаси, Коста.

— Не, благодаря — стана Демирис.

— Говорих със Спирос Ламбру. Успях да го убедя да свидетелства, че е бил с теб по време на убийството на сестра му.

— И той ще го направи?

— Да, защото му казах, че отнемането на богатството ти ще бъде много по-голямо отмъщение, отколкото ако те лиши от живот.

— Не те разбирам.

— Уверих Ламбру, че свидетелства ли в твоя полза, ще му прехвърлиш цялото си състояние — корабите, компаниите всичко, което притежаваш.

— Ти си луд!

— Така ли? Помисли си, Коста. Показанията му могат да спасят живота ти. Нима богатството ти е по- ценно от живота?

Последва дълго мълчание. Демирис седна отново. Той изучаваше внимателно лицето на Котас.

— Значи Ламбру е готов да свидетелства, че сме били заедно, когато Мелина е била убита, така ли?

— Точно така.

— И какво ще иска в замяна?

— Всичко, което притежаваш.

— Предпочитам да запазя… — обади се Демирис.

— Всичко — прекъсна го Котас. — Иска да те лиши от всичко! Това е неговото отмъщение.

— А ти какво ще получиш, Леон?

Устните на Котас се изкривиха в пародия на усмивка.

— И аз няма да остана с празни ръце.

— Не разбирам.

— Преди да прехвърлиш всичко на името на Ламбру, активите на „Еленик Трейд Корпорейшън“ ще преминат в друга, нова компания. Тази компания е моя.

— В такъв случай Ламбру ще остане с празни ръце — не се сдържа Демирис.

— Едни печелят, други губят — сви рамене Котас.

— Той не се ли усъмни?

— Умея да държа нещата в ръцете си.

— Щом ще разпитваш Ламбру, каква ми е гаранцията, че няма да подложиш на разпит и мен?

— Нищо по-просто от това, драги ми Коста. Твоята работа е сигурна. Ще подпишем споразумение, според което новата компания ще премине в мое владение само при условие, че те признаят за невинен. Осъдят ли те, няма да получа нищо.

Демирис най-после прояви интерес. Загледа се в сгърбения мъж. Дали ще захвърли делото и стотиците милиони, само за да ми отмъсти? Не, не вярвам. Не е чак такъв глупак.

— Е, добре. Съгласен съм — бавно произнесе Демирис.

— Току-що спаси живота си, Коста.

Спасих много повече от това, победоносно мислеше Демирис. Скрил съм над сто милиона и то там, където никой не може да ги открие.