Кой се страхува от мрака

— Той влюбен ли е в теб?

Пола се поколеба.

— Да.

Танър моментално си помисли: „Трябва да измисля как да й дам всичко, каквото пожелае. Не мога да я изгубя“.

В 04:58 на другата сутрин Андрю Кингсли се събуди от звъна на телефона.

— Търсят ви от Швеция. Изчакайте, моля.

След малко се разнесе глас със слаб шведски акцент.

— Поздравления, господин Кингсли. Нобеловият комитет ви избра да получите Нобеловата награда за физика за вашите открития в областта на нанотехнологията…

Нобеловата награда! Когато разговорът свърши, Андрю припряно се облече и отиде направо в службата. В момента, в който пристигна Танър, брат му се втурна да му съобщи новината.

Танър го прегърна.

— Нобелова награда! Това е чудесно, Андрю! Чудесно!

Наистина беше чудесно. Защото сега щяха да се решат всички проблеми на Танър.

След пет минути той разговаряше с Пола.

— Разбираш ли какво значи това, скъпа? След като КИГ има Нобелова награда, можем да сключим толкова договори, колкото сме в състояние да изпълним. Говоря за големи държавни поръчки и огромни корпорации. Ще мога да ти дам целия свят.

— Това е страхотно, скъпи.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Повече от всичко на света искам да се омъжа за теб, Танър.

Той изпадна в еуфория и побърза да отиде в кабинета на брат си.

— Женя се, Андрю!

Андрю вдигна глава.

— Великолепна новина. Кога е сватбата?

— Колкото може по-скоро. Целият персонал е поканен.

Когато на другата сутрин Танър влезе в кабинета си, Андрю го чакаше. Носеше роза на бутониерата си.

— Какво е това?

Брат му се ухили.

— Готвя се за сватбата ти. Много се радвам за теб.

— Благодаря, Андрю.

Новината бързо се разпространи. Тъй като сватбата не бе официално обявена, никой не казваше нищо на Танър, ала всички го гледаха с многозначителни усмивки.

По-късно той отиде в кабинета на брат си.

— С Нобеловата награда всички ще идват при нас. А с парите от наградата…

Андрю го прекъсна.

— С парите от наградата можем да си позволим да пратим още хора в Еритрея и Уганда.

— Но нали ще използваш наградата, за да разшириш компанията? — бавно попита Танър.

Брат му поклати глава.

— Ще правим точно това, за което сме я създали.

Танър го изгледа мълчаливо, после каза:

— Тя си е твоя, Андрю.

Танър се обади на Пола още щом взе решение.

— Трябва да отида по работа във Вашингтон, принцесо. Може да не ти се обадя ден-два.

— И никакви блондинки, брюнетки или червенокоски — подразни го тя.

— В никакъв случай. Ти си единствената жена на света, която обичам.

— И аз те обичам.

На другата сутрин Танър Кингсли бе в Пентагона на среща с началник-щаба на сухопътните сили генерал Алън Бартън.

— Предложението ви е много интересно — каза генерал Бартън. — В момента обмисляме на кого да поверим изпитанията.

— Вашите изпитания са свързани с микронанотехнология, а брат ми наскоро получи Нобелова награда за своите открития в тази област.

— Това ни е известно.

— Той е толкова развълнуван от тази възможност, че е готов да изпълни работата безплатно.

— Поласкани сме, господин Кингсли. Малцина Нобелови лауреати предлагат услугите си. — Той погледна, за да се увери, че вратата е затворена. — Изпитанията са строго секретни. Ако минат успешно, това ще е един от най-важните елементи от нашия арсенал. Молекулярната нанотехнология може да ни осигури контрол върху материалния свят на атомно равнище. До този момент опитите за производство на още по-малки чипове се проваляха, заради електронните смущения. Ако експериментът успее, ще имаме нови оръжия за отбрана и нападение.

— Този експеримент не е опасен, нали? — попита Танър. — Не искам с брат ми да се случи нещо.

— Няма защо да се боите. Ще пратим цялата техника, която ще ви е нужна, включително предпазното облекло и двама наши учени, които ще работят с брат ви.

— Значи ни давате зелена улица?

— Да.

„Сега остава само да убедя Андрю“ — помисли си Танър на връщане в Ню Йорк.

Глава 17

Андрю разглеждаше пъстрата брошура, която беше получил от Нобеловия комитет, заедно със следния текст: „С нетърпение очакваме Вашето пристигане“. Имаше снимки на огромната Стокхолмска концертна зала, публиката в която аплодираше Нобелов лауреат, запътил се към сцената, за да получи своята награда от шведския крал Карл XVI Густав. „И аз скоро ще бъда там“ — помисли Андрю.

Вратата на кабинета му се отвори и влезе Танър.

— Трябва да поговорим. Андрю остави брошурата.

— Да?

Танър дълбоко си пое дъх.

— Току-що се ангажирах КИГ да помогне на армията в един техен експеримент.

— Какво си направил?

— Експериментът е свързан с криогеника. Имат нужда от твоята помощ.

Андрю поклати глава.

— Не. Не мога да се занимавам с такива неща, Танър. Тук вършим друга работа.

— Не става въпрос за пари, Андрю. А за отбраната на Съединените американски щати. Това е важно за армията. Ще го направиш за родината си. Безплатно. Имат нужда от теб.

Танър го убеждава цял час. Накрая Андрю отстъпи.

— Добре. Но за последен път се отклоняваме от пътя, Танър. Съгласен ли си?

Брат му широко се усмихна.

— Съгласен съм. Нямам думи да изразя колко се гордея с теб.

Обади се на Пола. Отговори му телефонният й секретар.

— Върнах се, скъпа. Предстои ни много важен експеримент. Ще ти съобщя, когато свършим. Обичам