те.
Двама военни специалисти дойдоха да инструктират Андрю за извършената до този момент работа. Отначало той бе сдържан, но колкото повече обсъждаха проекта, толкова повече са ентусиазираше. Ако успееха да разрешат проблемите, това щеше да е откритие с огромно значение.
След час през портала на КИГ влезе военен камион, ескортиран от два автомобила на щаба на сухопътни войски, пълни с въоръжени войници. Андрю излезе да посрещне полковника, който командваше ескорта.
— Ето го, господин Кингсли. Какво да правим с него?
— Ние ще го поемем оттук нататък — отвърна Андрю. — Само го разтоварете.
— Ясно. — Полковникът се обърна към двама войници, които стояха зад камиона. — Хайде да го разтоварим. И внимавайте.
Мъжете предпазливо свалиха малък тежък метален куфар.
След няколко минути двама асистенти го внесоха в лабораторията под наблюдението на Андрю.
— На онази маса — нареди той. — Много внимателно. — И след като изпълниха заповедта му: — Чудесно.
— Можеше да го носи и само един от нас — отбеляза единият асистент. — Съвсем лек е.
— Няма да повярваш колко е тежък всъщност — отвърна Андрю.
Асистентите го погледнаха озадачено.
— Моля?
Той поклати глава.
— Няма значение.
Двама химици, Пери Станфорд и Харви Уокър, бяха избрани да асистират на Андрю.
Те вече бяха облекли тежките защитни костюми, които се изискваха за експеримента.
— Ще отида да се облека и веднага се връщам — каза Андрю.
Той мина по коридора до една затворена врата и я отвори. Вътре имаше лавици с тежко химическо оборудване, напомнящо на космически скафандри, противогази, очила, специални обувки и тежки ръкавици.
Андрю влезе в стаята да си облече костюма и Танър дойде да му пожелае успех.
Когато Андрю се върна в лабораторията, Станфорд и Уокър го чакаха. Тримата педантично херметизираха помещението и провериха вратата. Всички бяха развълнувани.
— Готови ли сме?
Станфорд кимна.
— Да.
— Да — потвърди Уокър.
— Противогазите.
Тримата си ги сложиха.
— Да започваме. — Андрю предпазливо вдигна капака на металната кутия. Вътре имаше шест епруветки, подредени в защитни легла. — Внимавайте — предупреди той. — Тези джинове са с температура двеста двайсет и два градуса под нулата. — Противогазът приглушаваше гласа му.
После извади първата епруветка и я отпуши. Тя засъска и от нея се надигна пара, която се превърна в замръзващ облак.
— Добре — каза Андрю. — Първо трябва да… първо трябва да… — Той се ококори. Задушаваше се и лицето му пребледня като тебешир. Опита да каже нещо, ала от гърлото му не излезе нито звук.
Пред ужасените погледи на Станфорд и Уокър шефът им се строполи на пода. Станфорд припряно отиде при стената и натисна бутона на мощния вентилатор, който изсмука ледения газ от лабораторията.
Когато въздухът се изчисти, двамата учени отвориха вратата и побързаха да изнесат Андрю. Приближаващият се по коридора Танър видя какво става и на лицето му се изписа паника.
Той се затича към тях и се вторачи в брат си.
— Какво стана?
— Случи се злополука и… — опита се да му обясни Станфорд.
— Каква злополука? — изкрещя Танър като полудял. — Какво сте направили с брат ми? — Наоколо започнаха да се трупат хора. — Повикайте линейка. Оставете. Нямаме време. Ще го закараме в болницата с наша кола.
След двайсет минути Андрю лежеше в спешното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“ в Манхатън. На лицето му пулсираше кислородна маска, във вената на ръката му се вливаше система. До него стояха двама лекари.
Танър отчаяно крачеше назад-напред.
— Трябва да го спасите!
— Моля, напуснете стаята, господин Кингсли — нареди единият лекар.
— Няма — изкрещя Танър. — Оставам тук. — Приближи се до леглото, на което лежеше Андрю, хвана ръката му и я стисна. — Хайде, братле. Свести се. Имаме нужда от теб.
Никаква реакция.
От очите на Танър бликнаха сълзи.
— Ще се оправиш. Не се бой. Ще докараме най-добрите лекари на света. Ще оздравееш. — Той се обърна към докторите. — Искам самостоятелна стая и денонощно наблюдение от сестри. И в стаята да има второ легло. Ще остана с него.
— Трябва да довършим прегледа, господин Кингсли.
— Ще чакам в коридора — предизвикателно отвърна Танър.
Свалиха Андрю на долния етаж за преглед със скенер и за масирано кръвопреливане. После го преместиха в стая, където за него се грижеха трима лекари.
Танър чакаше на стол в коридора. Когато един от лекарите най-после излезе от стаята, Танър скочи на крака.
— Ще се оправи, нали?
Докторът се поколеба.
— Веднага ще го прехвърлим във военномедицинския център „Уолтър Рийд“ във Вашингтон за по- нататъшна диагноза, обаче, честно казано, господин Кингсли, нямаме голяма надежда.
— Какви ги говорите, по дяволите? — изкрещя Танър. — Естествено, че ще се оправи. Та той беше в лабораторията само няколко минути!
Докторът понечи да отговори остро, но видя, че очите му са пълни със сълзи.
Танър замина за Вашингтон в санитарния самолет с брат си. И не престана да го успокоява през целия полет.
— Лекарите казват, че ще се оправиш… Ще ти дадат нещо и ще оздравееш… Имаш нужда само от малко почивка. — Той го прегърна. — Ще оздравееш навреме, за да отидем в Швеция и да си получиш Нобеловата награда.
През следващите дни Танър беше неотлъчно до брат си. На третия ден един от докторите го повика в кабинета си.
— Какво става? — попита Танър. — Той ще се… — Взря се в лицето на лекаря. — Какво има?
— Положението е много тежко. Брат ви има късмет, че е жив. Какъвто и да е бил онзи експериментален газ, трябва да е бил крайно токсичен.
— Можем да повикаме лекари от…
— Няма смисъл. Опасявам се, че токсините вече са увредили мозъчните клетки на брат ви.
Танър потрепери.
— Но няма ли лекарство за това… нещо?
— Господин Кингсли, военните още дори не са му измислили име, а вие питате дали има лекарство — язвително отвърна докторът. — Не. Съжалявам. Боя се, че той… никога вече няма да е същият.
