Кой се страхува от мрака

Човек нямаше нужда да е гений, за да разбере какво става. Секретарките едва успяха да сдържат кикота си.

— Съжалявам, че точно сега трябва да си вървиш.

— И аз. Ще ми се да можех да остана, но… няма начин.

Когато излязоха от кабинета, Танър и Себастиана бяха самото благоприличие. Служителите се подсмихваха, но Танър не подозираше, че знаят какво става.

В деня след заминаването на Себастиана Танър поръча в кабинета му да инсталират позлатен телефон с дигитален скрамблер. Секретарката и асистентите му имаха нареждане никога да не го вдигат.

Оттогава той почти ежедневно разговаряше по златния телефон и в края на всеки месец си взимаше дълъг уикенд, от който се връщаше освежен. Никога не съобщаваше на персонала къде отива, ала всички знаеха.

Двама от хората му си приказваха и единият попита:

— Думата „среща“ говори ли ти нещо?

Любовният живот на Танър се беше възобновил и в него бе настъпила удивителна промяна. Всички бяха доволни.

Глава 19

Думите продължаваха да отекват в главата на Даян Стивънс: „Обажда се Рон Джоунс. Само исках да ви съобщя, че изпълнихме новите ви нареждания, точно както ни ги предаде секретарката ви… Преди час кремирахме тялото на съпруга ви“.

Как можеха в траурния дом да допуснат такава грешка? Нима потънала в скръбта си, се беше обадила да ги помоли да кремират Ричард? Невъзможно. А нямаше секретарка. Всичко това беше абсурдно. Някой в траурния дом бе сбъркал името на Ричард с подобно име на друг мъртвец.

Бяха й донесли урната с праха на мъжа й. Даян стоеше неподвижно, втренчена в нея. Наистина ли Ричард беше там вътре?… Нима смехът му бе там вътре?… Ръцете, които я бяха прегръщали… топлите устни, които се бяха притискали към нейните… умът, толкова остър и забавен… гласът, който беше казвал „Обичам те“… всичките му мечти, страсти и още хиляди неща… наистина ли бяха в тази малка урна?

Звънът на телефона прекъсна мислите й.

— Госпожа Стивънс?

— Да?

— Тук е кабинетът на Танър Кингсли. Господин Кингсли ще ви бъде много задължен, ако можете да дойдете и да се срещнете с него.

Това се бе случило преди два дни и сега Даян се приближаваше към рецепцията на КИГ.

— Какво обичате? — попита я служителката.

— Казвам се Даян Стивънс. Имам среща с Танър Кингсли.

— О, госпожо Стивънс! Всички много съжаляваме за господин Стивънс. Каква ужасна загуба. Ужасна!

Даян мъчително преглътна.

— Да.

Танър разговаряше с Ретра Тайлър.

— Имам две срещи. Направете пълно сканиране и на двете.

— Ясно.

Асистентката му излезе от кабинета. Интеркомът иззвъня.

— Госпожа Стивънс е тук, господин Кингсли.

Танър натисна един от бутоните на електронния пулт пред себе си и Даян Стивънс се появи на един от телевизионните екрани на стената. Русата й коса беше завързана на кок. Носеше пола на бели и морскосини райета и бяла блуза. Изглеждаше бледа.

— Да влезе.

Когато Даян влезе, той се изправи да я посрещне.

— Благодаря, че дойдохте, госпожо Стивънс.

Тя кимна.

— Добро утро.

— Седнете, моля.

Даян се настани срещу бюрото му.

— Излишно е да казвам, че всички бяхме шокирани от жестокото убийство на мъжа ви. Уверявам ви, че виновникът ще бъде изправен пред правосъдието колкото може по-скоро.

Прах…

— Ако не възразявате, бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Да?

— Мъжът ви често ли обсъждаше работата си с вас?

Даян поклати глава.

— Не. Тя беше отделна част от съвместния ни живот, защото беше тясно специализирана.

В една стая нататък по коридора Ретра Тайлър бе включила апарат за разпознаване на гласа, гласов анализатор и записващо устройство и записваше срещата в кабинета на Танър.

— Знам, че ви е много трудно да разговаряте за това, но какво знаете за връзката на мъжа ви с наркотиците? — попита Кингсли.

Даян го зяпна смаяно.

— Какво… — накрая възвърна дар слово тя. — Какво искате да кажете? Ричард никога не е имал нищо общо с наркотици.

— Госпожо Стивънс, полицията е намерила заплашително писмо от мафията в джоба му и…

Мисълта, че Ричард е бил замесен с наркотици, бе невъобразима. Можеше ли да е имал таен живот, за който тя да не е подозирала? Не, не, не.

Сърцето й се разтуптя. „Убили са го, за да накажат мен“ — помисли си.

— Господин Кингсли, Ричард не…

Гласът на Танър звучеше съчувствено, ала в същото време решително.

— Много съжалявам, че ви подлагам на това, но имам пълното намерение да разнищя случилото се с мъжа ви до дъно.

„Аз съм дъното — мъчително си помисли Даян. — Аз съм онази, която търсите. Ричард умря, защото свидетелствах срещу Алтиери“. Задъхваше се.

Танър Кингсли я наблюдаваше.

— Няма да ви задържам, госпожо Стивънс. Виждам, че сте много разстроена. Ще поговорим по-късно. Може би ще си спомните нещо. Ако се сетите за нещо, което може да е от полза, ще ви бъда благодарен да ми се обадите. — Той бръкна в чекмеджето и извади релефна визитна картичка.

— Това е номерът на личния ми мобифон. Можете да ме намерите на него денонощно.

Даян взе визитката. На нея бяха написани само името и номерът на Танър.

Тя се изправи. Краката й трепереха.

— Извинявам се, че трябваше да ви подложа на това. Междувременно, ако мога да направя нещо за вас, от каквото и да се нуждаете, аз съм на вашите услуги.

Даян едва успя да отговори.

— Благодаря. Много… благодаря. — Обърна се и сковано излезе от кабинета.

Докато минаваше покрай рецепцията, чу служителката да казва:

— Ако бях суеверна, щях да си помисля, че някой е проклел КИГ. А сега и вашият мъж, госпожо Харис. Всички бяхме ужасени, когато научихме за сполетялата го трагедия. Ужасно е да умреш така.

Думите прозвучаха злокобно познати на Даян. Какво се беше случило със съпруга на тази жена? Тя се обърна, за да види с кого разговаря служителката. На рецепцията стоеше изумително красива млада