Човек нямаше нужда да е гений, за да разбере какво става. Секретарките едва успяха да сдържат кикота си.
— Съжалявам, че точно сега трябва да си вървиш.
— И аз. Ще ми се да можех да остана, но… няма начин.
Когато излязоха от кабинета, Танър и Себастиана бяха самото благоприличие. Служителите се подсмихваха, но Танър не подозираше, че знаят какво става.
В деня след заминаването на Себастиана Танър поръча в кабинета му да инсталират позлатен телефон с дигитален скрамблер. Секретарката и асистентите му имаха нареждане никога да не го вдигат.
Оттогава той почти ежедневно разговаряше по златния телефон и в края на всеки месец си взимаше дълъг уикенд, от който се връщаше освежен. Никога не съобщаваше на персонала къде отива, ала всички знаеха.
Двама от хората му си приказваха и единият попита:
— Думата „среща“ говори ли ти нещо?
Любовният живот на Танър се беше възобновил и в него бе настъпила удивителна промяна. Всички бяха доволни.
Глава 19
Думите продължаваха да отекват в главата на Даян Стивънс: „Обажда се Рон Джоунс. Само исках да ви съобщя, че изпълнихме новите ви нареждания, точно както ни ги предаде секретарката ви… Преди час кремирахме тялото на съпруга ви“.
Как можеха в траурния дом да допуснат такава грешка? Нима потънала в скръбта си, се беше обадила да ги помоли да кремират Ричард? Невъзможно. А нямаше секретарка. Всичко това беше абсурдно. Някой в траурния дом бе сбъркал името на Ричард с подобно име на друг мъртвец.
Бяха й донесли урната с праха на мъжа й. Даян стоеше неподвижно, втренчена в нея. Наистина ли Ричард беше там вътре?… Нима смехът му бе там вътре?… Ръцете, които я бяха прегръщали… топлите устни, които се бяха притискали към нейните… умът, толкова остър и забавен… гласът, който беше казвал „Обичам те“… всичките му мечти, страсти и още хиляди неща… наистина ли бяха в тази малка урна?
Звънът на телефона прекъсна мислите й.
— Госпожа Стивънс?
— Да?
— Тук е кабинетът на Танър Кингсли. Господин Кингсли ще ви бъде много задължен, ако можете да дойдете и да се срещнете с него.
Това се бе случило преди два дни и сега Даян се приближаваше към рецепцията на КИГ.
— Какво обичате? — попита я служителката.
— Казвам се Даян Стивънс. Имам среща с Танър Кингсли.
— О, госпожо Стивънс! Всички много съжаляваме за господин Стивънс. Каква ужасна загуба. Ужасна!
Даян мъчително преглътна.
— Да.
Танър разговаряше с Ретра Тайлър.
— Имам две срещи. Направете пълно сканиране и на двете.
— Ясно.
Асистентката му излезе от кабинета. Интеркомът иззвъня.
— Госпожа Стивънс е тук, господин Кингсли.
Танър натисна един от бутоните на електронния пулт пред себе си и Даян Стивънс се появи на един от телевизионните екрани на стената. Русата й коса беше завързана на кок. Носеше пола на бели и морскосини райета и бяла блуза. Изглеждаше бледа.
— Да влезе.
Когато Даян влезе, той се изправи да я посрещне.
— Благодаря, че дойдохте, госпожо Стивънс.
Тя кимна.
— Добро утро.
— Седнете, моля.
Даян се настани срещу бюрото му.
— Излишно е да казвам, че всички бяхме шокирани от жестокото убийство на мъжа ви. Уверявам ви, че виновникът ще бъде изправен пред правосъдието колкото може по-скоро.
— Ако не възразявате, бих искал да ви задам няколко въпроса.
— Да?
— Мъжът ви често ли обсъждаше работата си с вас?
Даян поклати глава.
— Не. Тя беше отделна част от съвместния ни живот, защото беше тясно специализирана.
В една стая нататък по коридора Ретра Тайлър бе включила апарат за разпознаване на гласа, гласов анализатор и записващо устройство и записваше срещата в кабинета на Танър.
— Знам, че ви е много трудно да разговаряте за това, но какво знаете за връзката на мъжа ви с наркотиците? — попита Кингсли.
Даян го зяпна смаяно.
— Какво… — накрая възвърна дар слово тя. — Какво искате да кажете? Ричард никога не е имал нищо общо с наркотици.
— Госпожо Стивънс, полицията е намерила заплашително писмо от мафията в джоба му и…
Мисълта, че Ричард е бил замесен с наркотици, бе невъобразима. Можеше ли да е имал таен живот, за който тя да не е подозирала?
Сърцето й се разтуптя. „Убили са го, за да накажат мен“ — помисли си.
— Господин Кингсли, Ричард не…
Гласът на Танър звучеше съчувствено, ала в същото време решително.
— Много съжалявам, че ви подлагам на това, но имам пълното намерение да разнищя случилото се с мъжа ви до дъно.
„Аз съм дъното — мъчително си помисли Даян. — Аз съм онази, която търсите. Ричард умря, защото свидетелствах срещу Алтиери“. Задъхваше се.
Танър Кингсли я наблюдаваше.
— Няма да ви задържам, госпожо Стивънс. Виждам, че сте много разстроена. Ще поговорим по-късно. Може би ще си спомните нещо. Ако се сетите за нещо, което може да е от полза, ще ви бъда благодарен да ми се обадите. — Той бръкна в чекмеджето и извади релефна визитна картичка.
— Това е номерът на личния ми мобифон. Можете да ме намерите на него денонощно.
Даян взе визитката. На нея бяха написани само името и номерът на Танър.
Тя се изправи. Краката й трепереха.
— Извинявам се, че трябваше да ви подложа на това. Междувременно, ако мога да направя нещо за вас, от каквото и да се нуждаете, аз съм на вашите услуги.
Даян едва успя да отговори.
— Благодаря. Много… благодаря. — Обърна се и сковано излезе от кабинета.
Докато минаваше покрай рецепцията, чу служителката да казва:
— Ако бях суеверна, щях да си помисля, че някой е проклел КИГ. А сега
Думите прозвучаха злокобно познати на Даян. Какво се беше случило със съпруга на тази жена? Тя се обърна, за да види с кого разговаря служителката. На рецепцията стоеше изумително красива млада