Кой се страхува от мрака

Стивънс под наблюдение — камери, телефони, микрофони, всичко. Действаме с цялата техника, с която разполагаме. В момента, в който някой се опита да я нападне, ще го пипнем.

Джон Хайолт се замисли за миг.

— Ами Кели Харис?

— Тя е в хотел. За съжаление, не успяхме да проникнем в стаята й. Но хората ми стоят на пост във фоайето и ако има вероятност да се появи проблем, ще го решат. — Танър се поколеба. — Искам КИГ да обяви награда пет милиона долара за информация, която да доведе до арестуването на…

— Чакай малко, Танър — възрази Джон Хайолт. — Това е излишно. Ще решим проблема и…

— Добре. Ако не го направи КИГ, аз лично ще предложа награда от пет милиона долара. Името ми се свързва с тази компания. — Гласът му стана твърд. — Искам да заловим онзи, който стои зад всичко това.

Глава 20

Даян Стивънс и Кели Харис седяха в едно ъглово сепаре в кафенето оттатък улицата. Кели чакаше Даян да заговори.

Ала Даян не беше сигурна с какво да започне. Чудеше се дали просто да не попита: „Какво се е случило с мъжа ви, госпожо Харис? И той ли е бил убит като Ричард?“

— Е? — нетърпеливо попита Кели. — Казахте, че искате да разговаряме за мъжа ми. Добре ли познавахте Марк?

— Изобщо не го познавах, но…

Кели се разяри.

— Нали казахте, че…

— Казах, че искам да поговорим за него.

Кели се изправи.

— Нямам време за такива глупости. — И понечи да си тръгне.

— Чакайте! Струва ми се, че имаме еднакъв проблем и можем да си помогнем взаимно.

Кели спря.

— Какви ги говорите?

— Седнете, моля.

Кели неохотно седна.

— Е, казвайте.

— Исках да ви попитам дали…

До масата им се приближи келнер с менюто.

— Какво ще обичат дамите?

„Да се махна оттук“ — помисли си Кели и отговори:

— Нищо.

— Две кафета, моля — отвърна Даян.

Кели я погледна предизвикателно и каза:

— За мен чай.

— Да, госпожо. — Келнерът се отдалечи.

— Мисля, че ние с вас… — започна Даян.

Прекъсна я едно момиченце, което се приближи до масата и се обърна към Кели.

— Може ли един автограф?

Кели я погледна.

— Познаваш ли ме?

— Не, но мама казва, че сте важна личност.

— Не съм.

— О!

Момиченцето се върна при майка си и Даян озадачено погледна Кели.

— Трябва ли да ви познавам?

— Не. — Кели подчертано прибави: — И не обичам да ми се бъркат в живота. За какво става дума, госпожо Стивънс?

— Даян, моля. Чух, че с мъжа ви се е случило нещо ужасно и…

— Да, той беше убит.

— И моят мъж беше убит. И двамата са работили в КИГ.

— Това ли било? — нетърпеливо попита Кели. — Е, в КИГ работят хиляди хора. Ако двама от тях хванат грип, ще го обявите ли за епидемия?

Даян се наведе напред.

— Вижте, важно е. Първо…

— Съжалявам — прекъсна я Кели. — Не съм в настроение да ви слушам. — И взе чантичката си.

— И аз не съм в настроение да говоря за това — озъби се Даян, — обаче може да е много…

Гласът на Даян внезапно отекна в кафенето:

— В стаята имаше четирима мъже…

Сепнати, двете жени се обърнаха към звука. Идваше от телевизор, монтиран над бара. Даян говореше от свидетелския подиум в съда.

— Единият седеше на стол. Беше завързан. Господин Алтиери като че ли го разпитваше, докато другите двама стояха до него. — Гласът й потрепери. — Господин Алтиери извади пистолет, извика нещо и… и застреля мъжа в тила.

На екрана се появи водещият.

— Това беше Даян Стивънс, която свидетелства в процеса срещу мафиотския бос Антъни Алтиери. Съдебните заседатели току-що го обявиха за невинен.

Даян се смая. „Невинен ли?“

— Антъни Алтиери беше обвинен в убийството на един от своите хора преди близо две години. Въпреки показанията на Даян Стивънс съдебните заседатели повярваха на други свидетели, които я опровергаха.

Ококорена, Кели зяпаше телевизора.

— Доктор Ръсел, в Ню Йорк ли практикувате? — попита Джейк Рубинстийн.

— Не. Работя само в Бостън.

— На въпросната дата лекувахте ли господин Алтиери от сърдечен проблем?

— Да. Към девет сутринта. Задържах го за наблюдение през целия ден.

— Значи не може да е бил в Ню Йорк на четиринайсети октомври?

— Не.

На екрана се появи друг свидетел:

— Ще ни съобщите ли професията си, господине?

— Аз съм управител на хотел „Бостън Парк“.

— Бяхте ли на работа на четиринайсети октомври?

— Да.

— Случи ли се нещо необичайно?

— Да. Обадиха ми се от мезонета незабавно да пратя лекар.

— Какво стана после?

— Обадих се на доктор Джоузеф Ръсел и той веднага пристигна. Качихме се в мезонета, който беше нает от Антъни Алтиери.

— Какво видяхте там?

— Господин Алтиери лежеше на пода. Помислих си, че ще умре в нашия хотел.

Даян пребледня и каза прегракнало:

— Те лъжат. И двамата.